Винаги съм имал тази вродена предпазливост. Никога не съм била жена, която крещи за правата си. По-скоро предпочетох да изчакам, да си поема дълбоко въздух и да вярвам, че всичко ще се получи от само себе си.
Същото беше и в нашия брак-спокоен, организиран, без фойерверки, но със солидна основа на ежедневието. Поне така си мислех.
Марек винаги е бил този, който е имал повече енергия и идеи. Той ме покани на срещи, когато бяхме млади. Той беше този, който реши къде отиваме на почивка, какво правим през уикенда. Бях “обгърнат” – готов винаги да се адаптирам и подкрепям.
Когато децата се преместиха, животът ни стана още по-предсказуем. Имахме свои собствени ритуали-сутрешно кафе, съвместни вечери, съботно пазаруване. Но някъде във всичко това започнах да усещам, че нещо не е наред.
Отначало това бяха дреболии. Марек все по-късно се връщаше от работа и когато попитах, той каза: – Знаеш ли, проектът се забавя, трябва да се погрижа за всичко. Той се усмихна и ме целуна по челото, а аз прогоних съмненията. Доверието е основата.
Но тези малки неща започнаха да се трупат. Забелязах, че той винаги крие телефона си, когато влизам в стаята. Че миризмата му се е променила-миришеше на парфюм, който никога не е използвал. Понякога ми се струваше, че той се отдръпва от мен, че му липсват мисли, дори когато седеше наблизо.
Можех да попитам директно. Но не можех. Страхувах се да чуя нещо, което не искам да чуя. Че ще загубя спокойствието, което все още имахме.
Затова мълчах.
С течение на времето се убедих, че това е само моето въображение. Което в крайна сметка е нормално, че след толкова години бракът става тих. Какво измислям.
Веднъж го чух да говори по телефона в кухнята. Той не знаеше, че стоя в коридора. Той говореше тихо, почти шепнешком. – Вече ми липсваш. Да, Ще бъда при теб след работа.
Тогава почувствах, че светът ми е спрял.
Не съм се карала. Излязох от къщата и дълго се разхождах безцелно. Сълзи се стичаха по бузите ми, но никой не ги видя. За първи път в живота си се почувствах като непознат в живота си.
Когато се върнах, той седеше в хола, сякаш нищо не се беше случило. Той ми се усмихна. – Къде беше? Бях притеснен.
Исках да изкрещя. Исках да попитам защо. Но в гърлото ми имаше само тишина.
На следващия ден попитах. Тихо, тихо. Марек, кажи ми истината. Имаш ли някой?
Той пребледня. Той замълча известно време, после кимна. – Толкова.
Това беше всичко. Нито “съжалявам”, нито “това не означава нищо”. Просто готино “да”.
Не помня какво казах по-нататък. Спомням си само, че в този момент нещо се счупи в мен. Не защото ме предаде, а защото нямах смелостта да попитам. Че оставих живота си да стане лъжа, защото се страхувах от истината.
Когато Марек си тръгна, почувствах облекчение. Не защото исках да съм сама. Но тъй като това напрежение най-накрая изчезна, това очакване, това потискане на собствения ви глас.
Днес живея сама. Бавно осъзнавам, че моите нужди са важни. Че не е нужно винаги да съм тиха, винаги разбираща. Всеки ден си спомням какво е да правиш нещо само за себе си – без да се страхуваш, че е егоистично.
Вечер сядам на стол с чаша горещ чай и гледам залязващото слънце пред прозореца. Отварям прозореца и помирисвам вятъра, който някога ми се стори безразличен. Сега в тази тишина намирам мир.
Понякога съжалявам, че не попитах по-рано. Може би бих могла да ни спася. Може би има шанс да разберем нещо, да променим нещо. Или може би просто бих започнала да живея истински по – рано-собствения си живот, а не живот, пълен с чужда тишина.
Но знам едно: сега никога повече няма да позволя на страха да ми отнеме гласа. Не искам повече да живея в сянката на тайните на другите. Не искам да бъда допълнение към нечия история.
Заслужавам да знам истината. Дори и да боли. Дори и да промени всичко.
Днес се уча да бъда важен за себе си. Мислех, че любовта е оставка. Сега знам, че любовта започва с уважение – включително и към себе си. И въпреки че понякога копнежът за това, което беше, ужилва в сърцето ми, най-накрая мога да кажа: “достатъчно. Сега съм готова да бъда себе си.”
