Винаги съм смятала, че да помагам на семейството си е моя отговорност. Ако все още имам сили и здраве, трябва да съм там, където имат нужда от мен. Когато синът ми и съпругата му ме помолиха да помогна с внука си, не мислех дълго. – Баба винаги ще помогне-казах си аз.
Отначало си мислех, че ще е по няколко часа на ден. Трябваше да дойда да се грижа за бебето, докато са на работа. Но бързо разбрах, че това не е просто игра с внука ми.
Преди да успея да погледна назад, денят ми започваше в седем сутринта-щях да дойда да приготвя закуска, да заведа внука си в детската градина и след това… всичкия. Почистване на кухнята след закуска, пране, почистване с прахосмукачка. – О, мамо, колко е хубаво, че си, защото нямаме време-каза снахата с усмивка.
След детската градина отново бях-обяд, забавление, разходки. Когато снахата се върна, аз все още бях там – с моп в ръка или до печката, разбърквайки супата. Вместо “благодаря” чух: – загрейте отново вечерята за нас, нали? Днес отиваме на театър.
Театър, вечери с приятели, срещи след работа – животът им вървеше както преди. Едва сега бях част от този живот-като тиха, незабелязана помощ.
Синът каза, че това е нормално. – Обичаш да готвиш, а бебето се чувства толкова добре с теб – повтори той. И усетих, че нещо не е наред. Защото не бях баба там, която прекарва време с внука си. Бях там като прислужница, чиято работа е да направи всичко, за да им е удобно.
Дълго време се страхувах да призная това дори на себе си. Защото това е синът ми, семейството ми. Внукът беше цял свят за мен. Но един ден, след друга вечер, когато излязоха да вечерят, а аз седях в кухнята им с шепи мръсни чинии, почувствах нещо, което не знаех преди – гняв.
Че никой не ме попита дали имам сили. Че всички предполагаха ,че в крайна сметка” баба е”, така че всичко е решено.
Когато на следващия ден снахата каза: – Мамо, би ли дошла и утре? Вечерта имаме приятели-почувствах, че не мога. Ако не го кажа сега, никога повече няма да намеря смелост в себе си.
– Не, утре няма да дойда-казах тихо, но твърдо. – И мисля, че няма да идвам толкова често. Трябва да помисля за себе си.
Видях изненадата в очите й. – Но как така? – попита тя, сякаш не разбираше. – Но това е за бебето!
– Но малкият заслужава баба, която се наслаждава на всеки момент с него, а не някой, който е уморен и се чувства използван.
Синът ми се опита да ме убеди, че преувеличавам. Че го правя от любов. Но знаех, че любовта не е саможертва до последния си дъх. Любовта също е уважение-към себе си и границите си.
Сега виждам внука си по-рядко. Но след като се срещнем, аз наистина се наслаждавам на това време. Извеждам го на разходка, играем в парка и след това казвам: – Добре, сега баба се връща при себе си. Защото разбрах, че имам право да имам собствен живот. Имам право да кажа “не”.
Понякога синът се обажда и казва: – Мамо, ще влезеш ли? Хлапето питаше за теб. И тогава отивам-но за кратко, за да бъда истински с него. И когато се върна към себе си, знам, че аз решавам колко давам – и това е достатъчно.
Вече не съм жената, която поема отговорностите на другите без думи. Все още обичам внука си с цялото си сърце. Но вече няма да позволя на никого да използва тази любов като безплатна помощ. Защото съм баба, а не слугиня.
