Мъжът се приближи до Мартин бавно, все едно се съмняваше, че наистина това е момчето. Онзи дребен, мокър, със сцепена устна и одраскани ръце — и все пак той беше извадил двете от реката.
— Ти ли ги спаси?
Мартин кимна. Не каза нищо. Стоеше по чорапи на чакъла, с чужда тениска и вцепенен поглед. Не чувстваше нито гордост, нито страх. Само странна тишина вътре в гърдите.
— Можеш ли да плуваш?
— Не.
Мъжът сведе очи, пое си дъх и тръгна обратно към джипа. Върна се след минута с черна кожена папка. Извади от нея плик и го подаде.
— Вземи.
— Не заради това го направих… — промълви Мартин.
— Знам. Точно затова го заслужаваш.
След кратка пауза добави тихо:
— Това не е благодарност. Това е началото.
Два дни по-късно същият джип спря пред панелния блок в края на селото, където живееха Мартин и майка му. От него слязоха шофьор и мъж с кожено куфарче — адвокат. Представиха се кратко. Донесоха договори.
— Искаме Мартин да учи, където пожелае. Частна гимназия в София, с общежитие, пълна издръжка. Летен лагер в Словения. Нов лаптоп. Учебници. Ако иска — след време, университет. Всичко поето.
Майката онемя.
— А за Вас — дистанционна работа към немска фирма за логистика. Сигурен доход, осигуровки. Без тестове, вече сте одобрена. Той се е погрижил.
— Кой е той? — прошепна тя.
— Бащата на момиченцето.
— А той… Мартин дори не го попита.
— Именно.
След още няколко седмици момиченцето отново дойде до реката. Този път държеше ръката на баща си. Като видя Мартин, изтича при него, прегърна го и каза тихо:
— Помня как ме държеше. Сърцето ти биеше толкова силно. Помислих си, че бие за мен.
Той се усмихна и не каза нищо. Но вътре в него нещо се беше променило.
Сега Мартин е на 25. Живее във Виена, работи в Гражданска защита. Не дава интервюта, не се нарича герой. Но всяко лято се връща в родното село. Където веднъж, без да знае да плува, скочи във водата — и намери себе си.
