— Моля те, синко… остави ме… — прошепна старицата, прикривайки ушите си с разкъсаната забрадка. — Не исках да…
— Не искаше какво?! — гласът на Валентин трепереше, вече не от гняв, а от нещо по-дълбоко. Страх? Болка?
— Коя си ти? Къде е…?
Старецът спря. Името заседна в гърлото му.
Жената седна бавно на ниския бордюр, сгъната, сякаш тежестта на времето я притискаше физически. Ръцете ѝ още трепереха.
— Казвам се Станка… Аз съм ѝ майка. На Ива.
Светът за Валентин спря.
— Ива… — повтори като в сън. — Казаха ми, че е напуснала страната. Изчезна.
Станка кимна.
— Изчезна, защото не искаше да тежи. Когато ѝ каза, че не си готов… когато я остави… реши, че не трябва да проси обич. Замина на село при леля ѝ. Без обяснение. Само с детето.
— Какво дете?
Станка вдигна очи. Имаше в тях не осъждане, а умора. После извади от джоба си избеляла снимка. Подаде я бавно.
Малко момиченце, може би на пет. Кестенява коса, поглед в страни, усмивка… същата. Същата като на Ива. Тънка, крива, нежна.
— Това… кой е това?
— Лили. Твоята дъщеря.
Валентин се свлече на ръба на тротоара. Сякаш беше ударен. Погледът му не се отделяше от снимката.
— Но защо… никой не ми каза?
— Защото не искаше да слушаш. Тогава беше важно друго — костюми, коли, удобства. Ива не искаше да моли. Прие, че те губи.
— А сега?
— Сега я няма. Почина преди три години. Болест. Бързо. Без лечение. Пенсията ми стигаше само за хляб и лекарства. Не за химиотерапия.
— И детето?
— С мен. Спи на дюшека в кухнята. А аз на стария фотьойл.
Настъпи тишина. Уличният шум продължаваше, но между тях всичко замлъкна. Само дишането на Валентин. Тежко. Неравно.
— Тези обици… — прошепна той. — Защо ги носиш?
Станка ги докосна нежно.
— Ива ми ги даде преди да си отиде. Каза: „Ако някога го срещнеш… покажи му. Ако познае — значи още има съвест.“
Валентин кимна. Без думи. Вече нямаше какво да каже.
Извади визитка от портфейла си. Подаде ѝ я.
— Утре. 10:00. Офисът ми е на „Витошка“.
— Защо?
— Защото, ако още не е късно… искам да я видя. И да ѝ кажа, че съжалявам. Че съм ѝ баща.
Той стана. Бавно. Не изчака отговор. Само тръгна. За пръв път — без посока.
Станка остана сама. В ръката ѝ — снимка и визитка. На гърдите ѝ — тежест. Но и… нещо, което от години не беше чувствала.
Надежда.
— Иве… дъще… — прошепна. — Може би наистина чу.
