Щората на втория етаж се вдигна съвсем леко — точно толкова, че да се види сянката зад нея. Някой ги наблюдаваше. Някой, който не искаше да бъде видян.
Старши сержант Ковачев инстинктивно постави ръка на кобура. Другата му се вдигна леко, успокояващо към Ерика.
— Не мърдай оттук, слънце. До теб ще дойдат добри хора след малко. Ще останеш в патрулката, ясно?
Момиченцето кимна бавно, но очите ѝ останаха вперени в къщата. Трепереше.
Станимир тръгна. Бавно, но решително. Извади фенерчето. Трептящият му лъч освети входната врата, разкривайки ръжда, захвърлени боклуци и… следи от обувки в калта. Скорошни. Не беше празна къща. Беше капан.
— Ковачев към база. Влизам в сградата. Изглежда има активност вътре. Подкреплението е на колко?
— Под 3 минути. Продължавай с повишено внимание.
Вратата се отвори с едно кратко стържене. Вътре — тъмно, мирише на плесен и нещо по-лошо. Прогнил балатум, натрошени мебели, изхвърлени матраци. Но имаше звук. Един тънък, задавен хлип.
Станимир се придвижваше като в сън. По стълбите, които скърцаха на всяка стъпка. Отляво — врата, леко открехната. Натисна я с върха на обувката.
Вътре, вързана за стол, със залепена уста — седеше жена. Жива. Биеше се със сълзите. Очите ѝ разширени от страх. Видя униформата — и се разплака.
— Спокойно. Тук съм. Дъщеря ви е добре. Тя ви спаси.
С рязко движение разкъса тиксото от устата ѝ. Жената заплака.
— Мислех, че ще ме убие… Той каза, че ако се опитам да избягам, ще вземе детето…
— Къде е той?
— Горния етаж. Събираше някакви неща… Мисли, че има време…
Станимир скочи навън от стаята, хукна по стълбите, като вече беше извадил пистолета. Вратата на тавана се хлопна — някой избягваше. През счупен прозорец.
Но вече беше късно. Сините светлини на пристигащите патрули проблясваха навън. Двама полицаи го причакаха и свалиха мъжа в калта зад къщата. С белезници. Без право на обяснение.
В къщата намериха още: детски дрехи, храна с изтекъл срок, ножове, мобилни телефони със скрити съобщения. И списък с имена. Детски имена.
По-късно, в болницата, Ерика стискаше ръката на майка си. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите им. Лекарите шепнеха за стрес, за шок, за психолог. Но за тях това нямаше значение.
Станимир ги гледаше от коридора. Наблюдаваше как момиченцето прошепва нещо в ухото на майка си, а тя се усмихва за пръв път, макар и през сълзи.
Излиза от сградата, но Ерика го настига в последната секунда.
— Господин полицай…
Той се обръща. Тя го прегръща. Силно. Без думи.
И тогава прошепва:
— Нали ви казах, че ще ми повярвате…
А той само кимва. Не казва „благодаря“. Не казва „герой“. Просто ѝ връща прегръдката.
Понякога най-смелият вик е прошепнат. А понякога най-големите герои са високи само метър и двадесет.
