— Все пак ще ни кажеш къде са тези проклети документи! — изръмжа мъжът.
Олга трепереше цялата. Мръсен тип, от когото миришеше на пот и нещо още по-отвратително, я държеше за гърлото. Двама непознати я притиснаха към стената в тъмна порта.
— Защо се церемониш с нея?! — изрева вторият. — Два пъти по ребрата — и ще изплюе всичко като добро момиче!
— Не знам! — гласът на Олга се прекъсна. — Наистина не знам! Витя… съпругът ми… никога не е носил работата си вкъщи!
— Това ти го казваш! — мъжът присви очи. — А всъщност?
— Никога! Имахме споразумение: у дома — нито дума за работа!
Накрая той отпусна хватката си. Олга бавно се плъзна по стената и се свлече на мокрия асфалт.
— Добре, да приемем, — каза вторият. — Но тогава трябва да ни помогнеш. Напрегни се! Помисли! Къде може да е скрил документите? Къде ги е сложил?
Сълзи течаха по бузите на Олга без прекъсване.
— Вие не разбирате! Ако бяха важни документи, той никога не би ми казал! Никога! Той знаеше, че по-добре да умре, отколкото да ме предаде! Да не знам нищо! Разберете!
— Слушай внимателно — строго каза първият. — Щом намериш нещо подобно — веднага ни се обади. Не отваряй, не пипай — просто ни се обади. Иначе ще те намерим. Първо ще те предадем „на кръг“… по ръце. А после ще те убием бавно. Разбра ли?
Олга едва забележимо кимна. Мъжът се наведе и бавно, с насмешка, пъхна визитката под яката на роклята й.
— Запомни добре.
Типовете си тръгнаха. Седнаха в черна кола и изчезнаха. А Олга остана да седи на студения, мокър асфалт. Нямаше сили да се изправи. Ни капка.
— Отново пияна се валя! Сутринта едва започна, а тя вече лежи! Ето младежта! Не се срамувате ли?!
Шаркащите стъпки се приближаваха. Но след секунда грубият глас стана загрижен:
— Олга? Какво ти е? Защо си тук?!
Тя отвори очи. Пред нея стоеше съседката й — Валентина Сергеевна.
Половин час по-късно Олга вече седеше в кухнята на жената, пиеше чай с мармалад и, хлипайки, разказваше всичко.
— Витя винаги е обичал да пише за неща, за които другите се страхуват да мислят. Последните дни беше някак странен, напрегнат. Веднъж спомена, че държи в ръцете си материал, от който ще падат глави на най-високите етажи. Повече нищо не каза. А аз го молех… умолявах да не се занимава с това. Но той само махна с ръка.
А след няколко седмици го блъсна кола точно пред дома му. Сега Олга беше сигурна, че това не е случайно. И шофьора така и не намериха.
Валентина въздъхна тежко.
— Трябва да заминеш, Оленка. Макар и за няколко години. Докато не се утаят нещата.
— Те ще ме намерят навсякъде — прошепна Олга. — Дори на другия край на света.
— Помисли — съседката я погали по ръката. — Може би някъде, където мислите им няма да стигнат?
Олга се замисли.
— Има една стара къща. Далеч. Наследихме я от баба. Били сме там само веднъж. Когато се канехме да я продадем.
— Продадохте ли я?
— Не. Не се получи. После забравихме. Стои празна.
— Тогава отиди там! — решително каза Валентина. — Аз ще ти дам номера. Племенникът ми работи в отдела, който следи големите бандити. Скоро ще дойде. Ще му разкажа всичко. А ти, ако нещо, обади се. Само не се бави. Тези хора са способни на всичко за пари.
— Благодаря ви… Много ви благодаря.
Олга напусна работа същия ден. Бързо събра багажа си, отиде на гроба на съпруга си, поплака и се сбогува. А през нощта влакът я отведе в посока, обратна на селото. Реши да пътува по обиколни пътища, за да не се досети никой къде отива.
Селото още спеше, когато слязоха от автобуса. Сутринта беше сива и влажна. Всичко изглеждаше така, както последния път, преди много години. Сякаш времето тук беше спряло.
Къщата я посрещна мрачно и пусто. Сухите дърва в обора бяха неочаквана находка. А вътре, за нейна изненада, се оказа здрава. За две седмици почистване, боядисване и ремонт Олга я превърна в уютно убежище.
Намерила работа в местно кафене като сервитьорка, но помолила да я преместят при готвача, за да не е толкова на показ. Собственикът обещал да я премести, веднага щом се освободи място. Заплатата й стигала – животът стана прост, но спокоен.
Седмица преди Нова година Олга се прибираше от работа. В селото гореше един фенер, и то се люлееше от вятъра. Снегът леко се виеше във въздуха. Тя се усмихваше на мислите си. Като в детството – сякаш от всеки ъгъл щеше да изскочи Снежната кралица.
Сега й стана по-леко. Кошмарите отстъпиха. Тя почти повярва, че няма да я намерят. Почти.
И изведнъж вниманието й привлече странна бучка в снега. Точно под фенерчето. Всичко наоколо беше равномерно затрупано със сняг, а тук – сякаш някой беше заровил нещо или просто беше паднал…
Но една странна бучка в снежната преспи привлече вниманието на Олга. Нещо в очертанията й беше неестествено, прекалено правилно. Сърцето й се сви и жената инстинктивно се втурна към нея.
Под фенерчето тя видя… куче. Голямо, изтощено. Кучето лежеше свито на кълбо, почти замръзнало. Тялото му беше покрито с кал и сняг, а костите му стърчаха под кожата. Но най-много я поразиха очите му – тъмни, тъжни, изпълнени с безнадеждност.
– Какво ти е, скъпи? Реши ли да умреш тук, под светлината на фенерчето? Не, не! Ставай!
Тя се опита да вдигне кучето, но то беше твърде слабо. Лапите му не го държаха. Тогава Олга сама се наведе до него, хвана го за предните лапи, прехвърли ги на рамото си и с усилие се изправи. Стъпка по стъпка, с мъка, тя довлече животното до дома. Въпреки че беше кльощаво, то се оказа по-голямо, отколкото изглеждаше.
— Потърпи малко, мое добро. Сега ще те стопля. И ще те нахраня, задължително.
Тя внимателно сложи кучето до печката. Кучето се опита да седне, но лапите му се подкосяваха. Олга бързо донесе старо одеяло, разстла го и сложи кучето върху него.
— Ето така. Почини си.
Докато тя отопляваше печката и приготвяше храна, тя непрекъснато поглеждаше към новия си гост. Тялото му все още трепереше, от козината му капеше вода, която се стичаше на пода. Едва след час треперенето отслабна.
Олга постави пред него купа с топла супа.
— Не знам какво обичаш, но да започнем с това.
Кучето лизна ръката й, сякаш в знак на благодарност. Той изяде малко — няколко лъжици, после затвори очи. Олга внимателно отмести купата.
— Добре, почини си. Ако имаш нужда от нещо — събуди ме, уговорихме се?
Кучето въздъхна дълбоко, сякаш в отговор.
На сутринта Олга се събуди с усещането, че някой я наблюдава. Отвори очи, малко се изплаши, но си спомни за вчерашния вечер и се отпусна.
— Искаш ли да се разходим?
Кучето, което досега седеше до нея, леко помаха с опашка.
След разходката Олга сложи чайника, забеляза, че купата на кучето е празна, и му напълни с макарони и консерви.
— Извини, не знам какво да ти дам. Ще ядеш това, което и аз. А сега… как да те нарека?
Кучето ядеше бавно, с удоволствие, от време на време поглеждайки стопанката си.
— Ще те нарека Джек. Подходящо ли е?
Той кратко лаеше.
— И глас имаш! — засмя се Олга.
Тя седна да пие чай, а Джек започна да изследва къщата. Обоняваше ъглите, следите от времето по стените, а жената с усмивка го наблюдаваше.
Изведнъж кучето спря до стар шкаф. Замириса пода, подуши го с носа си. После удари с лапа по дъските и лае. Олга се приближи.
— Какво намери там? Пода е обикновен.
Но Джек не се успокояваше. Отново подуши, заръмжа. Олга седна до него. И едва сега забеляза: в пода имаше подреден квадратен участък, сякаш вграден капак. Тридесет на тридесет сантиметра. Може би някакъв скрит тайник?
Мислите й се блъскаха. Може би там има нещо страшно?.. Но любопитството надделя над страха. Олга отиде в кухнята, взе голям нож и се върна.
Внимателно подкопа една дъска – лесно се поддаде. Втората също. И ето – вътре се оказа малка дървена кутия.
Тя я извади. Ръцете й трепереха. Сърцето й туптеше толкова силно, че й се струваше, че ще изскочи. Кутията не беше заключена. Олга отвори капака… и замръзна.
Това беше синя папка. Та, която беше купила на Витя, с монограм „В“. Сълзи потекоха по бузите й. Веднага разбра: това бяха онези документи. Това, заради което беше умрял.
До тях лежаха пари и флаш памет.
— Витя… — прошепна през сълзи. — Заслужаваше ли си?
Тя отвори папката и прегледа първите редове. Десет минути по-късно стана ясно: ако тези документи станат обществено достояние, градската елита ще се срине като къща от карти. Кметът, бизнесмените, чиновниците – всички.
Олга скочи, грабна чантата и извади визитката на племенника на съседката. Матвей. Сега трябваше да действа. И да започне точно с него.
Мъжът я изслуша внимателно, без да я прекъсне нито веднъж. После каза:
— Моите съболезнования. Бяхме познати с Виктор. Той трябваше да ми предаде тези документи… но изчезна. Тръгвам веднага. Ще бъда там до вечерта.
Пауза. Гласът стана сериозен:
— Олга, бъдете внимателни. Много. И по-добре напуснете дома си. Веднага. Изчакайте ме някъде настрана.
Олга не разбра. Защо? Никой не знаеше къде е. Тя се беше скрила идеално…
И, успокоена от тази мисъл, бавно се върна вкъщи. Да чака.
Олга и Джак излязоха на вечерна разходка. Селото спеше под покривалото на зимната тишина. Изведнъж Олга забеляза: на самия край, където пътят завиваше към гората, спря кола – черна, незабележима, но позната. Точно такава бяха карали онези двамата, които някога я бяха заплашвали в подлеза.
Сърцето й замря. Тя се втурна към къщи, грабна папката с документите, телефона и изтича обратно.
— Джек! След мен!
Те се втурнаха в гората. Може би това не беше най-разумният избор, но така поне можеше да спечели малко време.
Веднага щом се скриха сред дърветата, Олга набра Матвей.
— Те са тук! Пристигнаха! Какво да правя?!
От другата страна се чу кратка ругатня.
— Идвам при вас. Още час. Скрийте се. Ще измисля нещо.
Между тем машина медленно двигалась по заснеженной дороге. Ольга знала: жители деревни добрые, но слишком доверчивые. Сигурно са им посочили нужната посока.
Тя се мяташе между дърветата, без да знае къде да се скрие. Кучето гледаше объркано стопанката си. В един момент Олга бързо скри папката с документите в дупката на едно старо дърво и си тръгна, отвличайки преследвачите си от скривалището.
Десет минути по-късно я намериха.
— Е, скъпа? Заскуча? — подигравателно каза един от мъжете.
— Махайте се! Какво искате?!
— Какво искаме?! — вторият извади пистолет. — Махни кучето. Или ще го застрелям. Не ми трябва.
— Какво общо има Джек?! Той не е мой! Просто го намерих! Не го пипайте!
Олга се опита да застане пред кучето, но то, сякаш разбрало опасността, застана пред нея, оголило внушителни зъби. Бандитите се придвижиха напред. В този момент един от тях изведнъж замръзна.
— Чакай. Гледай!
Някъде в дълбочината на гората се чуха шума от двигатели и гласове.
— Да, мамка му… ОМОН! — изрева един от бандитите.
И в този момент Джак, като истинско служебно куче, се хвърли напред. Той се вкопчи в ръката на този, който държеше пистолета. Оръжието излетя с трясък в снега. Мъжът изкрещя от болка, но кучето не го пускаше.
Измина само минута и гората се изпълни с хора в униформи.
— Добре ли сте?
— Добре… — прошепна Олга, трепереща с цялото си тяло.
Тя прегърна Джек, притискайки се към него, и заплака — от облекчение, от страх, от преживения ужас.
Към нея се приближи млад мъж на около трийсет и пет години. Олга веднага разбра, че това е Матвей.
Измина цяла година. Година, пълна с тревоги, разпити, съдебни процеси. През цялото това време Олга беше защитавана от Матвей и Джек.
Когато последният фигурант по делото се оказа зад решетките, Матвей се усмихна топло и каза:
– Ето, всичко свърши. Можеш да си поемеш дъх.
Олга едва сдържаше сълзите си. Вече не от страх, а от облекчение и благодарност. Започна да събира вещите си. Матвей влезе след нея.
– Може би ще останеш? Макар и само за днес. Да седнем, да отпразнуваме, да поговорим…
Олга седна на края на леглото. Защо да си тръгва? Вече почти година живееха заедно, рамо до рамо. За това време станаха по-близки от роднини. И дори страховете, които преди изглеждаха непреодолими, сега отстъпиха.
Беше страшно да си признаят. Но се справиха. Преодоляха болката, самотата. И три месеца по-късно сключиха тиха, но много топла сватба.
Така в сърцето на Олга, освен любовта към съпруга си, намери място за нов живот – с човек, който не я остави да се удави, и с куче, което стана повече от домашен любимец – пазител на новия й път.
