Жената се качи бавно в колата. Пръстите ѝ трепереха леко, когато затвори вратата. Александър седна на шофьорското място без да каже дума. Само запали двигателя и застина.
Минутите минаваха в мълчание.
Навън дъждът барабанеше тихо по стъклото. Вътре — напрежение, което можеше да се реже с нож.
— Питах ви откъде е обецата, — каза той най-накрая. Гласът му беше нисък, но всяка дума носеше тежест.
Жената го погледна. Погледът ѝ беше уморен. Но не уплашен.
— Дъщеря ми ми я даде. Преди много години. Каза ми само: „Пази я, мамо. Това е всичко, което ми остана от него.“
— Как се казваше дъщеря ви? — прошепна Александър, вече усещайки отговора.
— Ана. Ана Кирова.
Името се удари в гърдите му като чук.
— Но… Ана е мъртва. От десет години. Катастрофа на магистралата. Аз… видях ковчега ѝ.
Старата жена кимна.
— Така е. Но преди да си отиде… роди момченце. Твоето момченце.
Александър се изви към нея.
— Това е някаква грешка. Това… не може да е истина.
— Не ти каза. Не искаше да те обвързва. Каза, че си разбит тогава, съсипан. Че ако знаеш, ще се откажеш от всичко. Затова замълча.
Той стисна волана. Дишането му стана тежко, гърдите му се повдигаха рязко.
— И къде е сега… това дете?
— При мен. Казва се Мартин. На единадесет е. Живеем в „Надежда“, в една стара панелка. Апартамент под наем. Без парно, без топла вода. Не знае кой си. Само че майка му го е обичала много. И че някога е имало един мъж, който е направил нещо красиво за нея.
Александър се облегна назад, като че ли подът се разтвори под краката му.
Мълчеше дълго. После запали отново двигателя.
— Отведете ме при него.
Кварталът беше сив, натежал от влага и спомени. Асфалтът изяден от времето, лампите премигваха.
Спряха пред малък блок. Жената слезе, покани го да я последва. Изкачиха се пеша до третия етаж.
Почука.
Момче отвори вратата. Слабо, с тъмни очи и ръце, които стискаха стар пуловер. Беше босо. И лицето му… беше неговото.
Александър се наведе леко, неспособен да говори.
— Здравей… — каза накрая.
— Ти кой си? — попита момчето подозрително.
— Аз… — гласът му трепна — аз съм приятел. На мама. И на баба.
— Тя умря, — каза детето просто, без патетика. — Баба плаче понякога.
Александър се усмихна тъжно.
— Аз също. Но може би… можем да спрем. Ако се опитаме… заедно.
В онази вечер, за пръв път от години, той не се върна в къщата си в „Бояна“.
Остана там. До детето.
Разказваше му за звезди, за морето, за една жена, която някога носела обеци със сапфир…
А накрая, докато Мартин се унасяше, прошепна:
— Не мога да върна миналото. Но мога да бъда тук… от днес.
А това… е нещо.
И в този миг… той наистина беше. Тук. Истински. Баща.
