Златистите лъчи на обедното слънце проникваха през тюлените завеси и изпълваха малкия апартамент на Вадим и Наташа с топла и уютна светлина. Зад прозореца шумоляха млади листа, а във въздуха се носеше ароматът на цъфнали ябълкови дървета.
Момичето се затича към годеника си. Зелените ѝ очи блестяха с палав блясък, докато увиваше ръце около врата на Вадим, целуваше го и питаше:— Е, кога идва майка ти? — О, не знам, о, не знам — запя той, явно развълнуван.— Не се тревожи толкова, тя няма да те изяде — опита се да го успокои Наташа, галещо го по бузата. — Просто не я познаваш — въздъхна тежко Вадим, спускайки рамене. Наташа погледна в очите на годеника си, опитвайки се да улови погледа му: — Е, може би ще те смъмри. Макар че защо да ругае? Ние сме възрастни. — Да, така е, разбирам. Е, мамо… разбираш ли, мамо… — Вадим говореше отсекано, сякаш подбираше думите си. — Добре, стига. Е, кога пристига?
— Наташа реши да смени темата. — На обяд, с влака. — О, скоро! Значи, трябва да отидем да я посрещнем? — В гласа на момичето прозвуча леко безпокойство. — Да, да, да, ако не я посрещнем, ще ни набие, — Вадим механично потърка врата си, сякаш вече беше получил шамар от майка си. Спомените го нахлуха. Преди месец Вадим се обади на майка си, която живееше в съседния град. Той беше заминал оттам, защото не беше успял да влезе в избрания факултет. Две години минаха бързо и ето, че вече имаше диплома в джоба, а самият той живееше заедно с Наташа в поднаемен апартамент. Вадим й беше предложил брак и сега оставаше само да уведоми родителите си.
Ето че майка му реши сама да дойде при сина си, за да види бъдещата си снаха. — Главно мълчи, — предупреди Наташа Вадим, нервно дърпайки копчето на ризата си. — Ага, да си напълня устата с вода? — пошегува се Наташа, опитвайки се да разреди обстановката. — Е, не точно „да си напълня устата с вода“. Не прекалявай с умните си фрази, че майка ще се разтрепери — Вадим говореше сериозно, но в ъглите на устните му се криеше усмивка. — Разбрах, ще мълча — отговори момичето с хитричка в очите, но в тона й се усещаше лека обида.Слънчеви отблясъци играеха по стените на малката всекидневна, отразявайки се от снимките на щастлива двойка, окачени в прости дървени рамки. След няколко часа. Яркото пролетно слънце заливаше перона, отразявайки се от лъснатите вагони на пристигащия влак. Наоколо цареше обичайната гаражна суматоха: бързащи пътници, гръмки обявления на диспечера, свиркване на локомотиви. Въздухът беше изпълнен с миризмата на железопътния транспорт, смесена с аромата на цъфтящите наблизо кестени. Вадим и Наташа стояха на перона, нервно преминавайки от крак на крак.
Младият мъж непрекъснато поправяше яката на ризата си, а момичето дърпаше ремъка на чантичката си. Когато влакът спря, те се приближиха до вратите на вагона. След няколко минути от вагона излезе Вероника Павловна – едра жена на около петдесет години с подредена коса и проникващ поглед на сивите си очи. Беше облечена в строг костюм в тъмно син цвят, който подчертаваше властния й характер. Първо Вероника Павловна се приближи до сина си, огледа го строго, а след това обърна глава и видя Наташа, която стоеше малко встрани.— Здравей, скъпа, — пропее жената, — значи, такава си ти. — Здравейте, — веднага отговори момичето, леко навеждайки глава в знак на уважение. — Мамо, запознай се, това е… — започна Вадим, но Наташа го прекъсна: — Наташа. Неговата годеница„, – каза тя твърдо, гледайки право в очите на Вероника Павловна. Майката на Вадим огледа момичето с оценяващ поглед, а след това се обърна към сина си: “Порасна”, – в гласа й се чуваше смесица от одобрение и лек упрек. — Не е ли рано? — Мамо, само не започвай с поученията. Аз съм възрастен… — опита се да възрази Вадим, но майка му го прекъсна:
— Всички сме възрастни — отсече жената. — Е, ще ходим ли или ще стоим? Младежът веднага взе малкия куфар на майка си и те бавно се насочиха към спирката. Вероника Павловна вървеше напред, гордо вдигнала глава, след нея вървеше Вадим с куфара, а Наташа затваряше процесията, хвърляйки погледи то към годеника, то към майка му. Пролетният ветрец играеше с листата на дърветата, растящи покрай площада пред гарата. Хората наоколо бързаха по работа, без да обръщат внимание на малката група, която бавно се движеше към автобусната спирка. Малката квартира, която Наташа и Вадим бяха наели, се намираше на третия етаж на стара тухлена къща. Преддверие, малка стая и миниатюрна кухня – това беше цялото им жилище. Младата двойка просто нямаше пари за нещо повече. Вероника Павловна влезе в апартамента. Острите й очи веднага започнаха да оценяват обстановката. Тя отбеляза, че завесите са чисти, няма прах, а самият апартамент е доста уютен. — Браво, добре сте се настанили — похвали ги тя, обръщайки се не към момичето, не към сина си.Вадим се усмихна: — Засега ни стига, мамо. Вероника Павловна премести погледа си към затворената врата: — А там какво има? — Това е ателието на Наташа, тя работи тук — отговори Вадим.
— Работи? — учуди се Вероника Павловна. — У дома? — Да, мамо. Наташа работи у дома — отговори младежът и нежно прегърна момичето. Наташа се усмихна срамежливо. Те се настаниха в хола. Извън прозореца шумяха листата на старите тополи. Петнадесет минути разговаряха за нищо. Вадим разказа как е завършил института, къде работи и какви са плановете му. Поинтересува се как е здравето на баща й и дали не я боли врата майка й. — А къде да се скрия от тези болежки? И с всяка изминала година стават все повече и повече — отговори жената с ирония в гласа. През цялото това време Наташа седеше мълчаливо. Тя поглеждаше то към годеника си, то към свекърва си. „Но нищо, — помисли си момичето. — Не ме изяде, както обеща Вадим.“ — Аз, май ще си тръгвам, — каза тя на годеника си. — Къде отиваш? — учуди се Вероника Павловна. — Вече е късно, а стаите са малки. Отивам при приятелката си, там ще пренощувам.” – А… – многозначително провлачи свекървата. – Може да вечеряш? – предложи Вадим. – Не, не, ще тръгвам. Много благодаря, а и трябва да тръгвам – каза Наташа и отиде да се облича. След няколко минути момичето избяга. Въздухът беше изпълнен с лекия аромат на парфюма й. — Мамо, гладна ли си? Хайде да хапнем, имам нещо вкусно — предложи Вадим.
— Би било хубаво — отговори Вероника Павловна и стана от дивана. Тя влезе в кухнята. Отново огледа с оценяващ поглед наоколо. Чашки бяха наредени в ред, кърпички, салфетки, чинийки – всичко беше подредено. Тя дори си помисли: „Добре“. Вадим сложи печеното, наряза салатата, затопли чая и те се настаниха на масата. – Браво, – похвали го майка му. – Вкусно ли е? – поинтересува се младият мъж. – Много. Ще станеш добър готвач. Жената избърса устните си и остави вилицата настрана. Вадим взе чинията й и я сложи в мивката. – Има кифлички и пирожки. Какво ще ядеш? — попита той майка си. — Дай ми всичко — отговори тя кратко и си сипа захар в чашата. Разговорът се проточи почти час. На Вероника Павловна й беше интересно да разбере как се учи синът й и какви са плановете му за бъдещето, освен да се ожени. В края на вечерта Вадим не издържа и призна: — Мамо, вечерята е приготвена от Наташа. Тя има златни ръце.” — Уау! — изненада се жената и неволно се хвана за корема. — Не се чувствам много добре — заяви тя, като влезе в хола. Извади от куфара си аптечка. — Налягане? — попита Вадим. — Не, нещо ми е на стомаха. Сигурно съм яла нещо нередно — отговори тя и, преглътнала хапчето, го изпи с вода. — Напразно реши да се жениш сега — заяви майка й. — Още си млад. Трябва да се установиш. Къде ще я заведеш? Ще ти седне на врата и край. — Мамо, всичко е наред. — Това са детски приказки — „всичко е наред“. Ти работиш, а тя си седи вкъщи. — Наташа също работи. — Вкъщи? Това не е работа, това е просто… — Но тя го харесва, разбираш ли, мамо? — Малко ли неща харесват хората. Аз също исках да бъда шивачка, но се наложи да седна на бюрото и да изучавам таблици. Затова помисли за себе си и за нея. Ще бъде зле, много зле. — Мамо, разбирам те. Ти видя Наташа за първи път, но тя не е такава. И аз имам перспективи. В края на краищата, аз не съм някаква чиновничка в офис.
— Добре — отвърна сухо жената и скри аптечката обратно в куфара. Зад прозореца се сгъстяваше мракът. Сенките от дърветата падаха странно по стените на стаята. Вероника Павловна въздъхна тежко, гледайки сина си. В очите й се четеше тревога за бъдещето му. Вадим отстъпи мястото си на дивана на майка си и отиде в работилницата, където стоеше малък диван. На него често почиваше Наташа. След като изключи светлината и се покри с одеяло, той заспа с усмивка на лицето. Едва часовникът удари 8 сутринта, Наташа се появи в коридора. Русите й къдрици весело подскачаха в ритъма на стъпките й. Тя радостно влезе в кухнята, отвори торбичка с печива, които беше купила по пътя, и покани всички на закуска. Вадим набързо изглътна шаньгу, изпи кафето си и, целувайки бузката на годеницата си, се затича да се облича. — Чао, чао, време е, малката! — извика той на Наташа и веднага изскочи на площадката. Момичето остана сама с бъдещата си свекърва, която седеше на дивана и внимателно гледаше снаха си. — И с какво се занимаваш? — попита тя, кръстосала крака. — Аз съм художник — отговори Наташа, пипайки края на цветната си рокля. — Художник? — измърмори жената. — Значи рисуваш? — Не, правя кукли. — Какво? — веждите на Вероника Павловна се издигнаха нагоре. Тя се облегна на облегалката на стола и се изправи. — Кукли? — Това не беше въпрос, а възмущение. — Да, декоративни кукли. Сега ще ви покажа, елате
— Наташа се опита да се усмихне. Момичето се приближи до вратата и отвори малката си работилница. Тя наистина беше миниатюрна — два на два метра. В нея имаше дълга маса, голям шкаф и малък диван. На масата беше поставена шевна машина, някакви уреди с увеличителни стъкла, чашки с четки, купчина бурканчета с бои. На рафтовете бяха подредени изделия за бъдещи кукли. — Ето, вижте — и Наташа внимателно извади кукла от кутията. Вероника Павловна се приближи, наведе се, свали очилата си и започна да разглежда внимателно куклата. — И на кого му трябва това? — попита тя с нескрываемо презрение. — Какво, разбира се, че трябва! Това е цяло изкуство! — възкликна Наташа. — Пф, — презрително изсумтя жената. — Ти какво, в детството си не си си играла с тези кукли? В гласа на свекървата прозвуча открита злоба. Наташа погледна изненадано в очите на жената. Сега те бяха студени, а само преди половин час излъчваха доброта. — Ти се подиграваш ли? — зло изръмжа свекървата. — И с това ли смяташ да си изкарваш прехраната? — Да, — отговори с треперещ глас момичето. — Ти глупава ли си, или какво? — много грубо каза жената. — Не, — отговори уплашено Наташа. — Значи ти ще правиш кукли, а синът ми ще се поти за теб? Така ли да разбирам? — почти изкрещя жената и посочи с пръст порцелановата кукла. — Ой! — извика Наташа, сякаш пръстът я беше уцелил в гърдите и й беше причинил болка. — Това е детска игра, това не е работа! — А тогава какво е работа? — посмя да попита Наташа. — Работа е това, което се прави на работа, а тук ти се занимаваш с глупости! По-добре да се занимаваш с домакинството. Виж, какви очукани подове, можеше да ги боядисаш и да смениш тапетите! С всяка дума жената натискаше малката момиче. — Как само синът ми избра такава грозна? Да, Наташа знаеше, че не е красавица: ниска, с нетънки крака, малко закръглена, къдрава.
В детството майка й винаги я наричаше „одуванче“, тя наистина приличаше на одуванче. Но това, че я нарекоха грозна, не само я обиди, а я уплаши. Момичето мигна с мигли и почувства сълзи в очите. — Ти си грозна! — повтори жената и, хващайки някаква глава от шкафчето, я стисна с пръсти. Чу се хрускане и порцелан се разпръсна по пода. — Ой! — изпищя момичето. — Не пипайте, моля ви! — А това какво е? — жената хвана ръката й, изви я и посочи с пръст мястото, където се виждаха следи от убождания. — Ти наркоманка ли си? — Не, аз съм почетен донор, — опита се да се оправдае Наташа. — Аз познавам тези донори! Наркоманка! И си се закачила за сина ми! — в този момент жената хвана втората фигурка, стисна я с всички сили и отново парчетата се разпръснаха по пода. — Няма място за теб нито тук, нито при сина ми! Ти… Но жената не довърши. В този момент в стаята влезе Вадим. Очите му бяха студени. Майката не чу как той се върна вкъщи и стана свидетел на тази сцена. Младежът мълчаливо се приближи до годеницата си, хвана я за ръката и я поведе към изхода. — Аз постъпих правилно! — изкрещя Вероника Павловна. Но Вадим не отговори на майка си.
Целуна годеницата си по бузата, по която вече течаха сълзи, и я подбута към изхода. Тя веднага се облече и, без да се обръща към свекърва си, изтича на площадката. Вадим стоеше на вратата на апартамента. Раменете му се напряха, когато се обърна към жената зад гърба си: — Мамо — каза той с едва сдържано раздразнение, — когато си нагостиш, остави ключовете в пощенската кутия. С тези думи той рязко затвори вратата. Обърна се и видя Наташа с насълзени очи. Вадим нежно вдигна брадичката й и, навеждайки се, я целуна нежно по устните, сякаш опитвайки се да я предпази от болката, която й беше причинила майка му. — Хайде, — каза той тихо, но уверено. — Юрка си тръгна, аз имам ключовете от апартамента. Ще живеем там засега. Наташа, с треперещи ръце избърса мокрите си бузи и кимна: — Добре, — през сълзи отговори момичето, — добре. — Всичко направих правилно! — от вратата се чу гръмливият глас на Вероника Павловна. Но синът не отговори на вика на майка си. Заедно с Наташа той влезе в стария скърцащ асансьор, който миришеше на машинно масло. Вадим натисна бутона за първия етаж и вратите бавно се затвориха.
