След онази нощ Мария не се върна повече.
Остави само бележка на масата:
„Пари може да се вземат. Достойнството – не. Прощавай, ако можеш. Но аз си тръгвам.“
Същата вечер се обади на баба Верка — позната от времето, когато Мария работеше на сезонна работа край Трявна.
— Миме, тук един дядо сам живее… Години. Болен е, на легло. Синът му е в чужбина, не е идвал от години. Ако искаш — приюти ще има, храна ще има. Пари – не много, но поне ще си под покрив.
На следващия ден, с малко багаж, дебело яке и притеснение в гърдите, Мария се качи на автобуса за село.
Следобед пристигна. Въздухът — чист и студен, а тишината… почти нереална.
Къщата беше стара, но стабилна. Прозорците гледаха към ябълкова градина.
В стаята, на креват с желязна рамка, лежеше дядо Илиян.
— Ти ли си новата? — измърмори, без да се обръща.
— Аз съм. Мария.
— Ще видим дали ще се задържиш. Всичките бегаха на втората седмица.
— Аз не бягам лесно — отвърна просто тя.
Първите седмици не бяха лесни.
Дядото беше кисел, мълчалив, понякога дори груб.
Но тя не отвръщаше със злоба. Само с търпение.
Готвеше, чистеше, сменяше превръзките, четеше му вестника.
С времето той омекна.
— Не съм ти лесен, а? — попита я една сутрин, докато ѝ държеше ръката.
— Лесно няма, но… ти ми напомняш на някого, когото никога не съм имала.
— Дъщеря ли?
— Баща.
Минаха месеци.
Мария почти забрави болката от града.
Тук имаше ритъм. Покой.
Грижа.
Истинска.
Дядо Илиян започна да ѝ разказва за живота си — как бил учител, как обичал да свири на акордеон, как жена му починала от рак преди 20 години…
И как синът му отлетял за Германия и повече не се обадил.
— Знаеш ли, Марийче… хората мислят, че щом си сам, си празен. А понякога празно място имат точно тия, които са сред много.
— Има разлика между самота и спокойствие, дядо. Ти ми даде второто.
Една снежна сутрин, докато приготвяше чай, усети, че стаята е прекалено тиха.
Влезе.
Дядо Илиян лежеше с ръце кротко върху гърдите.
Сякаш заспал.
Погребението беше скромно, но сърдечно. Цялото село дойде.
Кметицата лично се обади на сина му. Той отговори със студено „Изпратете документите по пощата“.
Две седмици по-късно Мария беше извикана в общината.
— Госпожо Николова, тук имаме завещание. Оставено е с нотариус.
Дядо Илиян е прехвърлил имота, земята и спестяванията си… на вас.
— Това е грешка… аз не съм му роднина.
— Но сте му била най-близкият човек в последните му дни. И това е повече от кръв.
Къщата беше малка, но здрава.
Градината — пълна с ябълкови дървета, които сега принадлежаха на нея.
А в банковата сметка… повече пари, отколкото някога бе виждала накуп.
Тя не си купи нова кола.
Не замина за море.
Вместо това — сложи пейка пред къщата. Посади люляк.
И започна да пише писма до домовете за сираци:
„Ако имате момиче или момче, което няма къде да иде след навършване на пълнолетие — тук има една стая. И човек, който ще ги посрещне.“
Всяка сутрин сега излиза с чай и сяда на пейката.
С гледка към градината. Със спомен в сърцето.
И с мисълта:
„Животът ме удари. Много пъти.
Но когато избрах да остана човек…
Той най-накрая реши да ми го върне.“ 💫
