Приближих се до щанда, като внимавах да не покажа гнева, който клокочеше в мен. Усмихнах се леко и казах:
— Здравейте. Бих искал най-красивия букет, който имате. Мимози, рози, гербери — не пестете. Нека бъде специален.
Продавачката светна в лицето.
— Разбира се! За специална дама ли е?
— За много специален човек — отвърнах, без да откъсвам очи от нея.
Тя се зае с ентусиазъм. Подбираше най-свежите цветя, подреждаше ги старателно, обви всичко в сатенена панделка и го подаде горда от работата си.
Аз само кимнах, взех букета и без да кажа и дума, се обърнах към вратата. Старецът все още стоеше там, свил се, сякаш се боеше да бъде прогонен отново. Стиснал беше изсъхналото клонче мимоза така, сякаш държи съкровище.
Приближих се до него и подадох букета.
— Това е за Вас. Честит празник. Всеки човек заслужава да бъде уважаван.
Очите му се разшириха. Устните му потрепнаха.
— Не… не мога… Това е твърде много…
— Можете. Приемете го. Понякога един букет казва повече от хиляди думи.
Той пое цветята с треперещи ръце. Погледна ги. После мен. И тихо прошепна:
— Жена ми… винаги обичаше мимози. Всеки 8-ми март ѝ носех. Откак си отиде, идвам тук… с каквото имам.
Гласът му се пречупи. Сълзите вече не се криеха.
А продавачката? Тя стоеше отзад, с изцъклен поглед. Лицето ѝ беше пребледняло. Този път не каза нищо. Знаеше — сгреши. И не малко.
Обърнах се към нея, гледайки я право в очите:
— Цветята не са само за красиви витрини. Те са за душите на хората. Днес научихте това.
Хванах стареца под ръка и излязохме заедно. В ръцете му – най-красивият букет. В сърцето му – възвърнатото достойнство.
А в душата ми – топлина.
Понякога най-малките жестове носят най-голямата светлина.
