За прозорците на къщите гореха топлите светлини на гирлянди, коледните елхи се отразяваха в стъклата, се чуваха новогодишни мелодии. А извън тези стени цареше бяла тишина. Снегът валеше с гъсти люспи, сякаш някой невидим го сипеше от небето без спир. Тишината беше толкова гъста, че изглеждаше почти свята – като в храм. Нито стъпки, нито гласове. Само виене на вятъра в тръбите и леко шумолене на падащия сняг, който сякаш покриваше града с покривало от забравени съдби.
Коля Суханов стоеше на верандата. Той все още не осъзнаваше, че всичко това се случва наистина. Изглеждаше като кошмарен сън – безсмислен и жесток. Но студът проникваше през дрехите, намокри чорапите, леденият вятър режеше лицето. Раницата, лежаща в снежна преспи, напомняше за реалността.
— Махай се оттук! Да не те виждам повече! — изтръгна отцепенението хриплив, пълен с омраза глас на баща му. И веднага след това — удар с вратата, която се затръшна пред носа му.
Баща му го изгони. В коледната нощ. Без вещи. Без сбогом. Без шанс да се върне.
А майка му? Тя стоеше до него, притисната до стената. Сложи ръце на гърдите си. Не каза нито дума. Не се опита да спре съпруга си. Не каза: „Това е нашият син“. Само безпомощно стисна раменете си и захапа устните си, за да не заплаче.
Просто мълчеше.
Коля бавно слезе от стъпалата, усещайки как снегът прониква в пантофите му и го боде с ледени игли. Не знаеше накъде да тръгне. Вътре беше празно – сякаш сърцето му беше паднало дълбоко под ребрата.
„Това е, Коля. Никой не се нуждае от теб. Дори и те. Особено те.“
Той не плачеше. Очите му бяха сухи, само острата болка в гърдите му напомняше, че е жив. Беше твърде късно да плаче. Всичко беше станало. Нямаше връщане назад.
И той тръгна. Без да знае накъде. През виелицата. Под светлината на фенерите, които осветяваха празните улици. Зад прозорците хората се смееха, пиеха чай, отваряха подаръци. А той беше сам. Посред празника, където нямаше място за него.
Колко часа се скиташе – не помнеше. Улиците се сливаха в една. Охранителят го прогони от входа, минувачите се отдръпваха, забелязвайки погледа му. Той беше чужд. Ненужен. Нежелан.
Така започна зимата му. Първата зима на самотата. Зима на оцеляването.
Първата седмица Коля нощуваше където се намери – на пейки, в подлези, в автобусни спирки. Всички го гонеха – продавачи, охранители, случайни минувачи. В техните очи той виждаше не съжаление, а раздразнение. Момче в изтъркан пухен палто, с червени очи и разрошена коса – живо напомняне за това, от което те самите се страхуваха.
Ядеше каквото можеше: остатъци от кофите за боклук, веднъж открадна хляб от сергия, докато продавачът беше разсеян. За първи път в живота си стана крадец. Не от злоба, а от глад. От страх да не умре.
Към вечерта намери укритие – изоставено мазе в стара пететажна сграда в покрайнините. Там миришеше на мухъл, котешки следи и нещо затлачено. Но беше топло – от близката топлопроводна тръба се издигаше слаба пара и това беше достатъчно, за да преживее нощта. Мазето стана негов дом. Той си постелеше вестници, събираше картон и се покриваше с парцали, намерени в боклука.
Понякога просто седеше и мълчаливо плачеше. Нямаше сълзи. Само спазми в гърдите, стиснат болка вътре.
Веднъж го намери един старец с бастун и дълга брада. Хвърли един поглед и каза:
— Жив ли си? Добре. Мислех, че котките пак обръщат чувалите.
Старецът остави консерва месо и парче хляб. Просто така. Коля не му благодари. Просто ядеше, лакомо, с ръце.
След този ден старецът понякога се появяваше отново. Носеше храна. Не задаваше въпроси. Само веднъж промърмори:
— И аз бях на четиринадесет, когато майка ми умря, а баща ми се обеси. Дръж се, момче. Хората са гадини. Но ти не си такъв.
Тези думи останаха с Коля. Той ги повтаряше на себе си, когато вече нямаше сили.
Една сутрин не можа да стане. Гадише му, трепереше, цялото му тяло се разтърсваше. Гореше му в слепоочията, краката му се подкосиха. Снегът го затрупа в мазето, сякаш искаше да го замрази. Не помнеше как се измъкна. Според спомените си просто пълзеше, вкопчен в стъпалата, докато някакви ръце не го хванаха.
— Боже, той е напълно измръзнал! — женски глас, строг, но изпълнен с тревога, проряза съзнанието му.
Така за първи път видя Анастасия Петровна — социален работник от отдела за непълнолетни. Висока, в тъмно палто, с уморени, но внимателни очи. Тя го прегърна като свой, притисна го към себе си – силно, сякаш знаеше, че отдавна не е усещал такава топлина.
– Тихо, сине. Аз съм до теб. Всичко ще бъде наред. Чуваш ли ме?
Той я чуваше. През бълнуването, през студения трепет. Тези думи бяха първата човешка топлина след дълги месеци на самота.
Коля беше откаран в приют на улица Дворецкая – малка сграда с олющени стени, но с чисти чаршафи и мирис на домашно приготвена храна: картофи, шей, тиха надежда. Той получи легло. Дебело одеяло. И, най-неочакваното – сън без страх. За първи път от много месеци.
Анастасия Петровна идваше всеки ден. Питаше го как се чувства. Носеше му книги. Не детски, не глупави приказки – истински. Чехов, Куприна. А после – дори сборник с Конституцията.
„Слушай, Коля“, казваше тя, подавайки му книгата. „Да знаеш правата си означава да си защитен. Дори ако нямаш нищо. Ако ги знаеш, вече не си безпомощен.“
Той кимаше. Четеше. Поглъщаше всяка дума като гъба – вода.
С всеки ден ставаше все по-уверен. Вътре в него растеше нещо живо, горещо. Желание да стане този, който знае. Който може да защити. Който няма да мине покрай дете, стоящо босо в снега.
Когато Коле навърши осемнадесет, той се яви на ЕГЕ и беше приет в юридическия факултет на Тверския държавен университет. Това изглеждаше почти невъзможно – по-скоро като сън, отколкото реалност. Той се страхуваше, че няма да се справи. Че всичко ще се разпадне. Но Анастасия Петровна само се усмихна:
— Ще се справиш. Имаш нещо, което много хора нямат — вътрешна сила.
Учеше през деня, а през нощта работеше — миеше пода в закусвалнята до гарата. Понякога спеше в помощното помещение между смени. Пиеше черен чай от термос, четеше всичко подред, пестеше от храна, за да му стигне до края на месеца. Спал малко. Пишеше курсови работи. Но нито веднъж не каза: „Не мога“. Нито веднъж не се отстъпи.
На втори курс го взеха за помощник в юридическа консултация. Подреждаше документи, метял пода, изпълняваше поръчки. Но за сметка на това беше наблизо. Гледаше, учеше, слушаше делата, както другите слушат музика. Като жив учебник.
На четвърти курс вече сам пишеше заявления за клиенти. Безплатно. Особено за тези, които не можеха да си позволят да платят. Веднъж го помолиха да излезе при една жена в изтъркана яке.
„Нямате пари, нали?“, попита той направо. „Не се тревожете. Аз ще ви помогна.“
„А ти кой си?“, попита тя.
— Засега съм студент. Но скоро ще стана този, който ще може да ви защити официално.
Тя се усмихна. Сякаш за първи път чуваше: „Не сте сама“.
Когато Коле навърши двадесет и шест години, той работеше в голяма адвокатска кантора, но успоредно с това безплатно консултираше тези, които нямаха към кого да се обърнат. При него идваха деца от интернати, жени, пребити, възрастни хора, които бяха измамени с жилища. Никой не си тръгваше с празни ръце.
Той помнеше какво е да си никому не нужен. И не искаше някой да преживее същото отново.
Родителите му изчезнаха от живота му в онази коледна нощ. Той повече не ги търсеше. Не ги викаше. Не си спомняше за тях. В онази нощ той престана да бъде техен син. А те – негови родители.
И ето, през зимата, когато зад прозореца отново валеше сняг, в кабинета влязоха двама души. Мъж с прегърбена гърба и жена с стара кърпа на главата. Той веднага ги позна. Вътре нещо далечно замръзна, сякаш си спомни гласове от друг свят.
— Коля… — хриплив, слаб глас на баща му. — Прости ни… Сине.
Майка внимателно докосна ръката му. Очите й бяха пълни със сълзи. Но не същите, които бяха пролели тогава. Съвсем други.
Коля мълчеше. Гледаше. Нямаше болка. Нямаше вик вътре. Само празнота.
— Закъсняхте — каза той спокойно. — Аз умрях за вас в този момент. И вие — за мен също.
Стана, приближи се до вратата, задържа я.
— Желая ви здраве. Но назад няма път.
Застанаха за малко, после бавно си тръгнаха. Без истерики, без оправдания. Просто си тръгнаха. Сякаш разбираха: имаше само един шанс. И те го пропуснаха.
Коля се върна на масата, отвори ново дело – за тийнейджър, избягал от интернат. Зачети се, съсредоточи се. Вече не трепереше. Не се съмняваше.
Всичко, което му се беше случило, не беше напразно. Всяка нощ в мазето. Всяка открадната хапка хляб. Всяко „махай се“.
Всичко това го беше направило такъв, какъвто беше станал. Човек, който може да каже на друг:
— Аз съм до теб. Не си сам.
А някъде в паметта му все още звучеше гласът на Анастасия Петровна:
— Правата са твоят щит. Дори ако нямаш нищо.
Сега той самият стана този щит. За онези, които стоят боси в снега.
