– И така, Юлия, ето какво… – Юлия разбра от обърканото и дори виновно изражение на лицето на Сергей, че няма да хареса “това”, за което щеше да говори. – Лелята на Татяна е тежко болна, а леля ѝ е най-скъпият ѝ човек, тя я е отгледала… – Юлия се напрегна още повече.
Тя и Сергей бяха заедно от две години. Да, тя знаеше, че в миналото Сергей е бил женен, но чувствата им бяха охладнели и те се разделиха тихо, мирно, цивилизовано, оставайки в съвсем приятелски, ако може така да се каже, отношения. Тази ситуация не караше Юлия да ревнува; в края на краищата те се бяха разделили три години преди Юлия и Сергей да се срещнат.
Но защо сега Сергей толкова се колебае дали да започне разговор за бившата си? Болна леля, може би има нужда от пари за лечение. Е, Сергей печели добре, но Юлия не е претендирала за парите му, тя самата има добри доходи. И изобщо се опитваше да изгради отношения със Сергей, както й се струваше, по практичните съвременни стандарти: всеки от тях имаше свои пари, а част от тях отиваше в общия семеен бюджет.
Може би сумата беше толкова голяма, че щеше да се наложи да се вземат пари от общия бюджет? Докато Юлия беше потънала в разсъждения, Сергей продължи. – Татяна ще трябва да замине за друг град за няколко месеца, а децата ще живеят при нас. – Сергей довърши и погледна Юлия с очакване. Юлия замръзна, държейки пред себе си дървена шпатула, с която тъкмо се канеше да обърне котлетите.
В кухнята цареше тишина, ако изключим кълченето на котлетите върху тигана. И тази тишина се удължи, така че, за да разведри някак ситуацията, Сергей каза. – Котлетите ще изгорят. – Той взе шпатулата от ръцете на Юлия и внимателно ги обърна. В същото време Юлия, все така мълчалива, се свлече на стола, като продължаваше да гледа Сергей със закръглени, от това, което беше чула, очи.
Защо новината, че децата на Сергей ще живеят с тях, я вкара в такъв ступор? Защото Юлия не искаше деца, дори свои собствени, не изпитваше симпатия към децата на приятелите си, а в сърцето си дори се страхуваше от тези шумни, постоянно нуждаещи се от нещо или постоянно пакостливи малки човечета.
Това безкрайно разстройваше майка ѝ, Тамара Василиевна, която очакваше, че поне след трийсетте дъщеря ѝ ще забрави за тези, както се изразяваше Тамара Василиевна, “европейски наклонности” и ще ѝ роди внук или внучка, но Юлия беше вече на трийсет и пет, а все още не искаше и да чуе за никакви деца.
Това предизвикваше недоумение сред приятелките ѝ, които се радваха на децата си и на майчинството като цяло, макар да не отричаха, че понякога е трудно. “О, дори не можете да си представите през какво преминахме, докато Глеб имаше зъбки”, каза тя. – Сподели приятелката ѝ Кристина, като завъртя очи. – ‘Но, това толкова бързо се забравя.
– А после щеше да го преодолее. – Глеб, сине мой, ела тук и кажи на леля Юлия стихотворението, което научихме заедно. – Тригодишният Глеб, усуквайки думите, усърдно разказваше стихотворението за “богатия” живот на козите, патиците и кокошките във фермата, а Юлия си мислеше, че не, не иска безсънни нощи заради колики или никнене на зъби, не иска безкрайно да повтаря едни и същи редове, да тича и да мека, имитирайки животните, така че детето да запомни стихотворението.
И като гледа как ловко Глеб случайно събаря чаша сок от масата или рисува по тапетите, окото на Юлия започва да се насълзява.
Опитваше се да бъде добър баща на децата си, прекарваше време с тях понякога през уикендите, понякога след работа, ходеше на всички изяви на децата в детските градини, клубовете, секциите, а след това и в училище, не пренебрегваше финансово, не само плащаше издръжката, но и купуваше подаръци или нещо необходимо освен това. Ето защо го устройваше, че Юлия не искаше деца. През годината, в която Юлия и Сергей се срещаха, и годината, в която живееха заедно, Юлия видя децата на Сергей само три пъти, когато се случи така, че ги взеха заедно.
Тогава Сергей оставяше Юлия вкъщи или във фитнеса, а той отиваше с децата в парка или на кино. Той я представяше на децата като Юлия Михайловна, неговата приятелка. Децата учтиво поздравяваха, гледаха “приятелката” на татко с любопитство, но нищо повече.
Ето защо всичко, което Сергей току-що беше казал на Юлия, я беше зашеметило. Синът на Сергей Костя вече беше на дванайсет години, а дъщеря му Лиза – на десет. Да, те не бяха малки, едва ли щяха да рисуват по тапетите, но въпреки това Юлия нямаше представа какво да прави с тях.
– Не – каза Юлия кратко. – Не съм съгласна. Не за това се договорихме.
– Юлия, да, не се бяхме договорили, но кой знаеше, че обстоятелствата ще се стекат така? Те са мои деца.
– Татяна можеше да ги вземе със себе си. – Юлия направи още един опит да се съпротивлява.
– Къде да е. Една болна жена се нуждае от внимание и грижи. Това е средата на учебната година. Къде да взема децата? – Аргументите на Сергей бяха напълно логични, Юлия разбираше, но не можеше да приеме ситуацията.
– Ще остана при мама за известно време. – След още няколко
Полин се обажда на баба си, Полин се обажда на внучката си. Тя взима и двете през уикендите и ако им подарява подаръци, и двете получават подаръци с еднаква стойност. Животът е сложен. Но ние имаме специално оръжие – любовта. Ако наистина обичате Сергей, можете да се разбирате с децата му. Никой не ви кара да ги обичате, но да бъдете приятели и да ги приемате е различно.
Юлия замълча.
– Къде си израснал така? Както е модерно да се казва в днешно време: всички проблеми идват от детството. Но ти самата си израснала в пълноценно семейство, в любов и грижа. – Тамара погледна дъщеря си укорително. – Сергей е добър човек, ти си щастливка, че го имаш, и той те обича, глупачке. И сега ти изтръгваш сърцето му? Той трябва да избира между теб и децата?
– Мамо, аз не съм твоята ученичка, която е получила петица. – Юлия се надува. Тамара Василиевна беше работила в училище през целия си живот и Юлия знаеше, че майка ѝ умее да прави професионални забележки.
– Не съм ядосана. Пожелавам ти доброто. Е, това е твоят живот, прави това, което смяташ за правилно. – Тамара Василиевна махна с ръка. Съпругът ѝ, бащата на Юлин, почина преди няколко години и оттогава Тамара Василиевна още повече искаше внуци, природата ѝ беше такава, че искаше да се грижи за някого. А тя много обичаше децата, затова и избра професията на учителка. Дори и сега, когато се пенсионира, тя работи на непълен работен ден.
През останалата част от седмицата Юлия оставаше при майка си. Тамара не се върна към разговора. Сергей не се обаждаше, а Юлия също не се обаждаше, въпреки че много ѝ липсваше. Тя спеше лошо, чудейки се дали е постъпила правилно
Юлия беше изненадана от толкова възпитани и независими деца. Оказва се, че децата могат не само да изискват внимание, но и да помагат. Вечерта, когато Юлия и Сергей си легнаха, Сергей още веднъж благодари на Юлия за разбирането:
– Много се радвам, че си с нас. Това е важно и ценно за мен. – Той нежно обгърна раменете на Юлия.
– И за мен е ново и страшно. – Юлия призна. – Не обещавам, че ще успея, но ще опитам.
На следващия ден, когато Сергей се сбогуваше с любимата си с куфара пред вратата, на вратата се позвъни.
– Тамара Василиевна! – зарадва се Сергей. Каквото и да си говореше, той харесваше майката на Юлина, почти като свекърва. Разбраха се бързо, а след като по телефона тя изрази готовност да помага с децата, Сергей я уважаваше още повече.
– Тя дойде да се срещне с него. – Тамара Василиевна държеше кутия с торта, вързана с панделка.
– Значи разваляш децата ми в мое отсъствие. – Сергей се засмя. – Вчера пица, днес торта.
– Понякога можеш. – Юлия намигна и след като изпроводи Сергей, тя, майка ѝ и момчетата отидоха да пият чай.
През седмицата Юлия свикна с Костя и Лиза. Момчетата се оказаха послушни и възпитани и дори ѝ беше интересно да помага в уроците и да гледа тренировките на Костя по хокей. Тамара Василиевна също помагаше, училището и секциите на момчетата се намираха в друг квартал, беше необичайно да стигат сами дотам, Юлия беше на работа, затова “баба” помагаше. В четвъртък вечерта Юлия се прибра от работа и намери Лиза да подсмърча в кухнята, а Тамара Василиевна да се опитва да я успокои.
– Какво се случи?
– Изпитвахте ли желание да имате момченце? – Сергей намигна и се задържа на вратата, докато децата тичаха към асансьора. Той също беше забелязал промяната в Юлия.
– Може би. – Тя присви лукаво очи в отговор.
А три месеца по-късно Юлия съобщи на Тамара Василиевна, че със Сергей очакват дете и са подали молба за брак.
– Най-после! Сега всичко е както трябва. Всичко и всички са на мястото си. – Тамара Василиевна одобри това.
– Колко е малка и забавна. – Костя огледа внимателно малката си сестричка, която татко и Юлия бяха довели у дома от болницата едва вчера.
– Иска ми се тя скоро да порасне. Ще си играем с нея. Тя е нашата малка сестра, нали, татко? – На Лиза ѝ харесваше да има по-голям брат, но сестрата беше много по-добра, защото и тя беше момиче, а момичетата винаги имаха какво да правят заедно.
– Да, моето добро момиче. Сега вие сте трима. – Сергей прегърна по-големите деца, наведени над креватчето на най-малката дъщеря.
– Аз ще ходя с количката. – Костя заяви.
– А аз ще пея приспивни песни и ще разказвам приказки. – Добави Лиза.
– С такива бавачки какво ще правя? – Тихо се засмя Юлия, влизайки в стаята.
– Има за всекиго по нещо. – Увери се Тамара Василиевна, която влезе след нея. – А сега да обядваме, преди това мъниче да се е събудило и да ни докара треска.
