Току-що я бяха изписали от родилния дом и тя усещаше тежестта на една грешка. Може би е трябвало да остави бебето там, за да може държавата да се погрижи за него.
Но Света нямаше избор – нямаше къде другаде да отиде. Веднага щом приятелят ѝ разбрал за бременността, той изчезнал. По-късно се оказало, че е женен мъж, който искал да се забавлява отстрани.
Тя не можеше да остави бебето си там. Сега, заради нейната нерешителност, бебето може да се окаже в беда: без топлина и храна. През сълзите си Светлана погледна малкото носле, което надничаше от одеялото.
Светлана е осиротяла рано. Къщата на родителите ѝ изгоряла шест месеца след като те си отишли. От пожарната твърдят, че причината е лоша електрическа инсталация. Единственият изход беше да отиде в града при леля си по бащина линия. Там обаче посрещането ѝ било студено: лелята вече имала трима свои.
Света си намерила работа и се надявала на най-доброто. Тогава тя среща Савелий, привлекателен млад мъж със скъпа кола. Когато леля ѝ разбрала, че Света се среща с мъж, ѝ казала да си търси друго място за живеене. Савелий, приятелят на Светла, ѝ беше помогнал да си намери стая в общежитието, но сега беше загубила и нея.
Объркана, Света избърса сълзите си. Какво да прави по-нататък?
В далечината, зад храстите, се чу шум – две медицински сестри излязоха да пушат.
– Гал, видяхте ли днес Тамара Ивановна да се прибира от съпруга си?
– Да, разбира се. Стана ми жал за нея, такава добра лекарка. Но никой не е застрахован от това. Тя е загубила дете и не може да има повече деца, а ти работиш, раждаш бебета всеки ден.
– Не знам как бих се справила аз. Но тя е добър лекар и толкова прекрасен човек.
– Да, те са чакали толкова дълго за тази бременност. Те са на 40 години. И къщата, която са построили.
Света погледна сина си и прошепна: “Съжалявам. Надявам се всичко да се получи така, както съм го планирала”.
Тя стана и се отправи към църквата. Трябва да се
Беше вече вечер. Светлана стоеше пред голяма нова къща със зелен покрив, в прозорците горяха светлини, но не се виждаше никой. Тя целуна нежно бебето по нослето и тръгна към къщата, задушена от ридания и разкъсвана от болката в душата си. Имаше чувството, че светът се срутва около нея. Искаше ѝ се да крещи, да изкрещи цялата болкаһттр://…..
На просторната веранда тя постави една кутия, която беше намерила на сметището. Вътре внимателно сложила бебето, което веднага се разплакало. Светлана затвори плътно очи, а плачът му отекна в сърцето ѝ.
Тя натисна бутона на звънеца и дълго задържа пръста си, след което бързо побягна. Притаи се зад едно дърво, като се вслушваше в плача на бебето. Откъм къщата прозвуча силен мъжки глас:
– Тамара, тук, бързо!
Света стисна със зъби ръкава на якето си, като се опитваше да не крещи и да не се втурне към бебето.
Една жена се появи на прага и внимателно вдигна детето на ръце.
– Толя, влез бързо вътре. Бързай вътре!
Вратата се затвори и плачът на бебето се разтвори в тишина.
Напълно изтощена, Света потъна на студената земя до ствола на дървото. Тя не знаеше колко време е минало, преди да се събуди. Когато отвори очи, вече беше тъмно. Светлана тръгна към края на града – тук не ѝ оставаше нищо друго. В джоба си държеше документите си, макар че сега едва ли се нуждаеше от тях.
Час по-късно стигна до магистралата, а след половин час я качи един камион. Шофьорът, възрастен мъж, пътуваше на север и тя каза, че също трябва да стигне дотам.
***
– Матвей, колко съм щастлива да те видя! – възкликна тя.
– Ела тук при баба, моето слънчице! – Тамара Ивановна протегна ръце.
Снаха ѝ подаде момчето и се засмя:
– Това е, Матвей, можеш да си починеш два дни, няма деца.
– Добре, почивай си – махна с ръка Тамара. – Ти имаш два дни почивка, а аз мога да видя внучката си веднъж месечно.
Матвей се усмихна:
– Мамо, с удоволствие ще си починем. Донесъл съм въдици, ще науча Вера да лови риба. Как е нашата река, пресъхна ли вече?
– Какъв риболов, – усмихна се Вера. – Рибата отдавна е уловена, а ти си дошла да видиш мама и ще седнеш на реката! По-добре да ти помогна с готвенето – предложи Вера и прегърна свекърва си. – С мама си затваряхме толкова много неща …
Матей си пое дълбоко дъх, като се престори на недоволен:
– А, разбрах. Добре, аз ще оправя оградата. Отлагах го, но трябва да се направи. Между другото, Пашка се обади вчера, пита за нас.
Денят отлетя, а Матвей се усмихна лукаво. Той така и не каза на майка си, че са дошли не за уикенда, а за триседмична ваканция. След смъртта на баща му майка му се беше променила чувствително, но се опитваше да се държи.
Матвей отдавна се беше установил в друг град, тръгна по стъпките на майка си и стана известен лекар. Най-сложните операции и раждания неведнъж са се случвали под неговото отлично ръководство. Започна тук, а после го поканиха в новия перинатален център.
Матей се запознал с Вера, която работела като счетоводител, именно в този център. Въпреки че се опитвали често да посещават роднините си, претовареността на Матвей в работата рядко им позволявала да го правят. Но този път те решиха да си вземат почивка
– Защо не ми казахте преди? Каква радост, Господи!
Тя избърса сълзите си от щастие. Матвей се притесни:
– Матев се разтревожи: Мамо, какво става, защо плачеш?
– Това е щастие, скъпи – усмихна се тя.
Дълго време разговаряха на различни теми и не забелязаха как на портата се появи странна жена. Матвей се изправи и тръгна към нея:
– Здравейте, дошла ли сте да ни видите? Моля ви, влезте, мама е вкъщи.
Непознатата влезе през портата и колебливо се приближи до масата в двора:
– Съжалявам, може би съм дошла в неподходящ момент.
Вера внимателно огледа дошлата жена, после погледна Тамара Ивановна и видя как тя внезапно пребледня и се хвана за сърцето.
– Тамара Ивановна, какво става с вас? – изкрещя Вера, като се затича към нея. Матвей и Павел я отведоха в къщата, измериха кръвното ѝ налягане и ѝ дадоха хапчета.
Когато Тамара Ивановна се почувства по-добре, Матвей излезе навън:
– Къде е тази жена? – попита той.
Вера го погледна:
– Тя си тръгна веднага щом Тамара Ивановна се почувства по-добре. Нищо не разбирам, може би е позната на майка ти?
– Може би е някоя от нашите роднини – предположи Матвей.
Павел и Вера си размениха изненадани погледи.
– Защо мислиш, че е роднина? – попита Вера. – Макар че… лицето ѝ също ми изглежда познато. Погледни в огледалото! Много си приличате. Ако не знаех историята ви, щях да си помисля, че е майка ви – каза Вера.
Матей, озадачен, погледна Паша.
– Като две грахови зърна в шушулка, честно – потвърди Павел.
Матвей седна на пейката и се замисли:
Тамара Ивановна разказва, че със съпруга ѝ отдавна мечтаели да имат дете, но съдбата не била благосклонна към тях. Загубата на детето била истински удар за нея и мислите й не я напускали. Но една вечер звънът на вратата променил живота им.
На прага те намерили бележка с кратко послание: “Моля те, дай му това, което аз не мога, дай му щастие.”
– В онези бурни времена, когато имахме пари и със съпруга ми бяхме известни и уважавани в града, го приехме като съдба. Трябваше да сменим работата си и да пътуваме до друг квартал, за да не отговаряме на въпроси. След известно време всичко беше забравено и всички смятаха, че ти си нашият собствен син. Обичам те от цялото си сърце, ти си най-скъпият и най-близкият ми човек. Но Светлана те напусна по важна причина, знаеш ли? Не защото нямаше нужда от теб. Разбирам колко ти е трудно да се справиш с това… Тя се появи в селото преди шест месеца, дойде и ми разказа какво се е случило. Това не е нейна вина.
– Мамо, искаш ли да поговоря с нея? – попита Матвей.
Вера, като сложи ръка на рамото на съпруга си, го подкрепи:
– Да, и аз така мисля. В противен случай ще мислиш за нея през цялото време.
– Но къде ще я намеря? – Матвей се изненада.
Паша отиде до вратичката и като погледна навън, каза:
– Тя е там, стои до дървото и плаче.
Матвей се изправи, без да знае за какво да говори с жената, която някога го беше напуснала. Не разбираше защо трябва да го прави. В края на краищата всичко в живота му си беше на мястото – любимите му майка и баща, дори и той да не беше вече наблизо. Тези мисли се въртяха в главата му
