– Всичко, което сте заслужили за тази катастрофа! – тези думи сякаш зашлевиха Женя по целия път. – Какво си очаквала, Женя? Щастлив живот? Браво, имаш го, това си заслужила!
Тя пусна тежките торби и се строполи на един стар пън. Всичко беше започнало толкова добре… Или просто се заблуждаваше? Двайсетте години съвместен живот с Миша приключиха една сутрин, когато се върна от нощна смяна и видя съпруга си не сам, а вещите си грижливо подредени на прага.
– Миша, какво означава всичко това?
Женя беше толкова зашеметена, че дори не се нахвърли върху младата жена, която се разхождаше из апартамента им в лек халат.
– А това означава, скъпа моя, че не искам повече да се крия. Искам да бъда с любимия си, а не с теб.
– Миша, какво искаш да кажеш? Ние сме заедно от двайсет години!
– Точно така – двадесет години мъки. Много добре знаеш, че никога не сме били истински влюбени. И изобщо, ти ме принуди да се омъжа!
– Какво имаш предвид? За какво говориш? Мислех, че си различен… А ти си обикновен!
Женя искаше да каже, че в началото всички изглеждат съвършени, а после… Но Миша не я остави да довърши.
– Достатъчно, не ми трябват твоите обяснения. Събирай си багажа и си тръгвай. Вече съм подала молба за развод.
– Но къде трябва да отида? – объркано попита Женя.
Съпругът ѝ се засмя, а новата му приятелка, сгушена на рамото му, подкрепи смеха му.
– Ето, вземи ключовете. Това място е само за теб. Това е всичко, което заслужаваш.
– Миша, но…
Без да я остави да довърши, той я избута през вратата като бездомна котка и завъртя ключа в ключалката. Женя чу как ключалката на съседната врата щракна и се втурна надолу по стълбите. Колко се срамуваше! Думите на съседката се върнаха в съзнанието ѝ: “Тя ще плаче с Михаил.
А колко пламенно го защитаваше тогава, уверявайки всички, че има идеален съпруг. Самата тя създаде култ към Миша в дома им. Струваше ѝ се, че това е правилно, защото така трябва да бъде, както в онези романи, които беше чела.
Майка ѝ винаги я упрекваше:
– Женка, ти четеш глупости и мечтаеш за невъзможното! Ти никога не си била
Тя го харесваше много, но не виждаше бъдеще с него. Те щяха да си останат в селото така.
– Надявам се, че никога, Жън! За какво говориш? Хайде, родителите ми! Но моите родители не искат такава дъщеря!
Един автобус спря на пътя. Женя влезе вътре, обърна се и извика отчаяно:
– “Вземи момичето на разходка…
И седна. Тъгата бързо премина, защото тя знаеше със сигурност – беше на път към своето щастие!
Срещна се с Михаил във фабриката, където веднага си намери работа. Той беше началник на нейния цех. Отнело ѝ известни усилия, но четири месеца по-късно се оженили. От този момент Женя започнала да гради живота, за който мечтаела.
Правеше ремонти, търсеше си луксозна мивка, работеше предимно през нощта. Съпругът ѝ на няколко пъти намекна, че би било добре да получи образование, за да се измъкне от обикновените работници. Но Женя не се интересуваше от това – скоро Миша се превърна в неин идол. Изглежда, че тази роля му харесваше: харесваше тоалетите, костюмите, вкусните закуски, кристалната чистота. И Женя въздъхна пред колегите си:
– Ооо!
Тя не се прибра вкъщи. Отначало не ѝ се искаше, после се засрами, че толкова дълго не се е прибирала. А после минаха толкова много години… Какви очи да покаже там? И не знаем дали всички са живи и здравиһттр://….
Женя се изправи. Съдейки по думите на шофьора на автобуса, щеше да отнеме поне още час, за да стигне дотам. Нищо, тя ще стигне дотам и ще си легне. Няма да се изправи отново. Всичко около нея се беше срутило, всичко беше счупено. Може би нищо не се е случило, може би всичко е било само плод на въображението ѝ.
– Помощ!
Женя се спря. Вървеше по селския път, а преди малко нямаше никого. Обер
Парчетата сланина и лук изглеждаха апетитно. “Дано да е крадено – помисли си тя, – не съм яла нищо от сутринта.
– Можеш ли да ми кажеш едно богатство? Само че нямам повече пари.
Момичето я погледна сериозно.
– Бих могла. Но няма да ми повярваш. Аз ще реша дали да ти се доверя. Дай ми ръката си.
Циганката дълго гледаше ръката си, а когато заговори, гласът ѝ беше съвсем различен.
– Не съжалявай за случилото се. Това, което си имала, не е било твое. То беше наказание за това, че си отхвърлила щастието, изпратено отгоре. Сега всичко ще се върне там, където си сгрешила.
Женя присви очи в недоумение.
– Нищо не разбрах.
Момичето я погледна и отговори с нормален глас:
– И недей. Когато му дойде времето, сама ще разбереш всичко. Е, аз трябва да тръгвам, трябва да стигна преди залез слънце.
Тя взе остатъка от храната, скри го в невидимите джобове на дългата си пола и потегли по пътя. Женя промълви:
– Странно. Всички те са толкова странни.
Къщата, до която най-накрая стигна, беше истинска развалина. На два от прозорците имаше само стъкла, а дворът беше обрасъл с трева. Както Женя разбра, тук са живели роднините на съпруга ѝ.
Чудя се какво ли щеше да прави тя тук? Дали е тръгнала в разгара на деня, искала е да докаже нещо на някого? А може би ще намери нещо тук… Добре. Тя ще живее няколко дни. Или поне един ден почивка и после обратно!
Тя изчисти боклуците в стаята с целите прозорци, постла леглото със собствената си завивка и легна. Но веднага щом легна, от очите ѝ бликнаха сълзи. “Е, живях двайсет години и…”
Тя не чу веднага, че някой говори в къщата.
