Той се обади след десет години.
Номерът й се стори познат и Алла вдигна слушалката. Може би беше забравила да прехвърли номера, когато си купила нов телефон. Наистина беше забравила.
Бившия си съпруг, който я беше изневерил с най-добрата й приятелка.
-Здравей. Аз съм Бори, – за всеки случай уточни той, въпреки че от „здравей“ сърцето й вече се беше свило – дори след толкова години от кадифения му глас приятно я болеше в гърдите.
Алла не отговори.
– Чуваш ли ме?
– Чувам.
Не знаеше какво означава този звън. След развода не се беше виждала нито с Борей, нито с Лариса: напусна града, престана да общува с когото и да било от миналото си, решила да започне всичко отначало.
Но не се получи. Горчивата обида към съпруга си и към приятелката си я изгаряше в пряк и преносен смисъл: от нервите й се появи киселина, сълзите й се лееха по всеки, дори и най-малък повод.
През тези десет години тя два пъти се опита да изгради връзка: първия път мъжът все отлагаше да се съберат, след което предложи да се разделят, обяснявайки това с това, че Алла е толкова затворена и отчуждена, че той не е успял да разтопи сърцето й, покрито с ледена кора (той знаеше за изневярата на съпруга й и предателството на приятелката й); втория го изгони сама заради пиянството му и вечно гостуващите им роднини.
Единственото, в което тя имаше повече или по-малко успех, беше работата. От учителка по математика Алла се преквалифицира в брокер на недвижими имоти и работата не само й харесваше, но и резултатите я радваха: пари, препоръки от клиенти и завист от колеги. Тя беше известна и с принципността си: не се заемаше със сделки, в които бяха замесени изневери. За сметка на това приемаше всякакви други, дори най-сложните случаи. Ето, например, наскоро се обърнаха към нея с молба да продаде апартамент с луксозен ремонт и съседка-котка, с която нищо не можеха да направят: щом успееха да я накарат да се отърве от част от животните и да измие апартамента, буквално след малко всичко започваше отначало. Алла знаеше, че за да я продаде, ще трябва да измами някого, но не виждаше нищо лошо в това.
-Как си? – попита Боля.
Тя искаше да отговори: „Сега сериозно ли говориш? Не можеш ли да измислиш нещо по-умно?“, но вместо това изрече:
-Нормално.
– Извини, че ти се обаждам така… Просто нямам друг. Дядо почина.
Дядо беше отгледал Бория и му беше като баща. И колкото и да беше събирала Алла обида през всичките тези години, да му откаже подкрепа сега би било жестоко. И с какво се занимава Лариса?
Говориха около час. Много скоро Бориса призна, че се е разделил с Лариса година след като всичко се е случило. Че отдавна е искал да се обади, но някак не се е решавал. И първата, и втората новина стопляха душата. Но път назад нямаше и Алла му го даде да разбере, като излъга, че е щастлива в отношенията си. Но все пак след разговора дълго не можеше да се успокои.
Явно съдбата беше решила, че този телефонен разговор от миналото не й е достатъчен, защото след седмица в офиса дойде силно парфюмирана, облечена в кожи жена, която Алла позна на пръв поглед.
-Е, аз си мислех, че си твоя съименница! – усмихнато й каза Лариса. – Реших, че ще ми донесе късмет. А сега виждам, че наистина ще ми донесе! Колко се радвам да те видя, Алла!
От изненадата Алла не намери думи, въпреки че много пъти беше репетирала какво ще каже на приятелката си, ако съдбата ги срещне отново. Знаеше, че трябва да дойде клиентка от позната, но дори не попита името й: познатата беше проверена, нямаше да изпрати кого да е при нея.
-А аз дойдох да си купя апартамент! Представи си, леля ми остави наследство, а аз, разбира се, през последните години работих като папа Карло, така че ще си купя свое гнезденце.
Забелязвайки най-накрая, че Алла мълчи, тя попита:
-Защо си мълчиш?
-По-добре си намери друг агент.
– Какво говориш, коте? Не си струваш нашите сълзи! Напуснах го почти веднага. Мислех, че е приличен мъж с добра заплата и апартамент, а той взе баща си при себе си. Този, който го е отгледал. И какво? Казвам му: да го даде в дом за стари хора, да живеят сами, а той се затвори в себе си и не искаше и да чуе! А, да, дядо му е получил инсулт, едната му крак не работи. Накратко, аз го напуснах, а ти трябва да ми благодариш: познавам те, щеше да влачиш този дядо досега!
Можеше да се каже, че този дядо е починал преди седмица, — Алла вече предвкусваше изненаданото изражение на съперничката си. Но й хрумна друга идея.
-А, наистина! Добре, сядай — ще ти намерим апартамент.
Ясно беше какво е замислила Алла — да продаде на Лариса онзи нещастен апартамент с котките.
Всичко мина като по масло: недалечната Лариса й повярва на думата, огледа имението и, като чу сумата, с радост се съгласи. Забеляза и миризмата на парфюм, с който собствениците се опитваха да прикрият миризмата на котки в коридора, и Алла каза, че е от предишната клиентка, която също е харесала този апартамент. Лариса, която не понасяше, ако някой се опитваше да я заобиколи, беше готова веднага да сключи сделката. Не се сети да поговори със съседите, собствениците на апартамента си разменяха погледи и не вярваха на щастието си.
Алла трябваше да изпитва триумф. Но не изпитваше. Душата й беше мрачна, искаше й се да приключи всичко възможно най-бързо и никога повече да не вижда Лариса.
Боря се обади още два пъти. Той дори предложи да се срещнат: думите на Алла, че е в връзка, не го повлияха, но това означаваше само, че той не е имал нищо предвид, просто се нуждаеше от подкрепа в този труден за него момент. Алла отказа да се срещнат, въпреки че много искаше да се съгласи.
В навечерието на сделката реши да отиде при Марина. Те се запознаха веднага, щом Алла пристигна в Москва: тя нае стая при нея. След година се изнесе, но двете останаха приятелки.
Съдбата на Марина беше трудна: първият й съпруг беше починал, оставяйки я с две деца, вторият беше изчезнал безследно в планината и тя не можеше да получи нито издръжка за общото им дете, нито каквато и да е друга подкрепа. Живееше бедно, не можеше да отдава стаята си с три деца, две от които вече тийнейджъри, пишеше дипломни работи нощем, а през деня работеше в детска градина.
-Виж каква яке купих на Илюша, – каза щастлива Марина от прага, показвайки синьо яке с етикети. – В детската градина го дразнеха, че ходи с розово яке, какви деца! Ето, нека си затворят устата, сега има най-модерното яке!
Якето наистина беше шикарно, Алла можеше да каже, че не е трябвало да харчи толкова пари, можеше да купи обикновено, но приятелката й се радваше толкова много. Тя дори накара Илюша да го пробва и да се завърти.
-Красавец! – похвали го Алла.
Докато пиеха чай, тя разказа за това, което я тревожеше: за съпруга си, за когото много съжаляваше и искаше да се види, но се страхуваше, че той ще го приеме като стъпка към сближаване, за предателката Лариса, която утре щеше да сключи сделка, без да знае какъв изненада я очакваше.
-Без бутилка няма да се разберем – заключи Марина.
Те отидоха в магазина.
От сутринта валеше мокър сняг и Алла, която дойде с колата, намокри краката си в замшените ботуши. Без да слуша възраженията на приятелката си, тя сама плати кошницата, в която успя да нахвърли необходимите за дома си сирене с пилешко и вкусни подаръци за децата.
На изхода от супермаркета се натъкнаха на жена, която стоеше с чернокос момченце и молеше за пари за хляб. Алла винаги минаваше покрай такива, но Марина, добра душа, обърна джобовете си и даде всичко, а на момченцето дори даде киндер, който Алла беше купила за Илюша.
-Защо детето ви е разсъблечено? – попита осъдително Алла, искайки да покаже на приятелката си, че това не е добра жена, попаднала в трудна ситуация, а безразсъдна майка.
-Вещите ни изгоряха – обясни жената. – През уикенда обещаха да ни докарат, светът не е без добри хора, но засега няма нищо.
Тя погледна Марина с надежда, знаеше, че такива състрадателни хора лесно се мамят. И така и стана: Марина тича да вземе якето си и, вместо да даде старото розово, донесе новото, с което преди час се хвалеше.
Напразно Алла се опитваше да я разубеди: ако Марина е решила нещо, това е всичко.
– Каква наивна си, – каза само Алла. – Тя те мами!
– По-добре да ме мамят, отколкото да остана безразлична към чуждото нещастие.
Този отговор характеризираше Марина като никой друг и Алла се разчувства: веднага влезе в сайта и поръча още едно същото яке, въпреки че приятелката й възрази.
– Ще ти я дам – обеща тя.
– Щом дойде заплатата следващата седмица, ще ти я дам.
За съпруга си Марина каза, че не е нужно да се срещат: това наистина ще бъде крачка към сближаване, и не само за него, но и за самата Алла.
– Ти все още го обичаш – каза Марина. – И не се опитвай да се измъкнеш.
Но за апартамента каза строго:
-Не можеш. Това е подло.
-И тя се отнесе подло с мен.
-Това не означава, че трябва да постъпиш по същия начин.
Алла не беше съгласна. И си тръгна от приятелката си с тежко сърце.
Тя отиде на сделката раздразнена: цяла нощ не спала, изгаряше от киселини, думите на Марина не й даваха покой. Собствениците на апартамента обещаха да й се отблагодарят добре, а това само подливаше масло в огъня. Сблъскала се с радостната Лариса пред асансьора, тя изрече:
– Не купувайте този апартамент. На горния етаж живее котка, сега сякаш са постигнали да раздаде част от котките, но това няма да е за дълго. Исках да ти отмъстя, но ти не си струваш.
Сега лицето на Лариса наистина се изкриви от изненада.
– Не се тревожете, ще ви намеря купувач, – успокои собствениците на апартамента Алла. – Само честно, няма да мамим никого.
Тя не се съмняваше, че ще се справи. Ще измисли нещо. Ще намери друга котка.
Връщайки се вкъщи, тя се обади на Бора и каза:
-Съгласна съм да се срещнем. Но имай предвид, че още не съм ти простила. И че не съм забравила нищо. Ако пак ме нараниш…
-Няма, – прекъсна я Бори. – Отдавна трябваше да ти се обадя. Толкова ми липсваше…
