Алена умираше и знаеше го много добре. През последните четири години често лежеше в тази болница и сега, очевидно, се настаняваше тук за последен път. Имаше само един шанс – ако й намерят донор на костен мозък.
Но донор все още нямаше, а времето изтичаше като полъх на вятъра в жежък юлски ден.
Тя седна на пейката в двора на болницата, за да се наслади за последен път на нежните слънчеви лъчи върху кожата си. В ушите й звънеше, от ярката светлина очите й се насълзиха. Искаше й се да пие, но беше забравила вода.
От болницата излезе момче с пакет в ръце. Застана в средата на двора, огледа се объркано, после забеляза Алена и се запъти към пейката. Приближи се, неловко се затътри, седна на другия край, като предварително попита:
— Не преча ли?
Алена поклати глава.
Момчето беше малко по-голям от нея, някак смешен, с дълги, кльощави крака, тесни очи и рядка брадичка. Опитваше се да изглежда по-голям, съдейки по строгата бяла риза и сините панталони – в такъв горещ ден! Алена носеше лека жълта рокля с цветя.
– И ти на посещение ли си? – попита той и, без да чака отговор, продължи. – Каква лоша баба! Какво й пука в колко часа да пуска?
Алена се зарадва, че той не я сметна за такава болна, като всички останали в този корпус. И това при нейната слабост, синините под очите и късата прическа като на момче… Явно за първи път идваше тук.
Алена забеляза в чантата му няколко пакета сок и той, уловил погледа й, се усмихна широко и попита:
— Искаш ли? Донесох ги за един приятел, не знам дали може да ги пие. Не е точно приятел – по-малкият брат на един приятел. А самият приятел е в армията. Представи си, провалил е сесията и го взели. Заедно се записахме в управлението. Слушайки разказите му от армията, започнах да уча много добре! – момчето се разсмя и попита. – А ти къде учиш?
— Току-що завърших училище — отговори Алена, очарована от този искрен смях и детската непосредственост, която буквално излъчваше този момък.
— И къде ще постъпваш?
Алена не знаеше какво да каже. Къде ще постъпва? Никъде, толкова далеч никога не беше планирала. Да и ученето през последните години беше едно и също – учеше индивидуално и повечето учители просто й пишеха оценки. Но тя винаги е мечтала да бъде интериорен дизайнер, затова уверено отвърна:
– Дизайнер.
– Уау! Супер! А как се казваш?
– Алена.
– А аз съм Максим. Всъщност, аз не разбирам нищо от дизайн. Сигурно е страшно интересно!
Те разговаряха почти час. Алена пиеше сок, предназначен за някакъв непознат момче, смееше се на шегите на Максим, без да разбира защо я сърбеше в гърдите. Никога преди не беше изпитвала нещо подобно.
— Е, приемът започна ли? — Той погледна огромния часовник, който изглеждаше нелепо на ръката му. — Да вървим? А ти за кого си, между другото?
Добре, че Максим задаваше милион въпроси, така че на половината от тях не се налагаше да се напрягаш да отговаряш.
— Да, за една позната.
— Дай ми номера си. Трябва да се видим пак.
Алена се смути. Много искаше да поговори още с Максим. Но не в болницата, не можеше да понася, когато хората се мръщят, когато научават за болестта й. Не й трябваше съжаление. Имаше нужда само от донор.
— Дай ми твоя, аз ще ти се обадя — обеща тя.
Максим извади от джоба си някакъв изтъркан лист хартия, извади химикалка от раницата си и написа няколко цифри.
— Само не забравяй да се обадиш! Имаме толкова много неща да си говорим!
Алена изчака да си тръгне и отиде в отделението си. Непонятното сладко чувство в гърдите й не я напускаше.
Тя прочете номера му хиляди пъти, вдишвайки едва уловимия аромат на тютюн и прах за пране. Да се обади? Или не? И какво да му каже?
Три дни не можеше да се реши, хапеше изкървавените си устни, прочиташе бележката отново и отново, въпреки че вече знаеше номера наизуст. Най-накрая се реши.
— Ало?
– Здрасти. Аз съм… Алена.
– Това не е честно! Обеща да се обадиш, чаках те, мислех, че си ме излъгала! – чу се обиденият глас на Максим и защо ли й стана трудно да диша.
— Да, имах много работа — отговори тя с пресипнал глас, на който се опита да придаде колкото се може повече безгрижност.
— Да се видим? Сега?
— Сега не мога. Родителите ме изпратиха на вилата. Но можем да поговорим така — предложи тя.
— Е, засада — промърмори Максим. — Добре, по-добре от нищо.
Когато затвори телефона, се оказа, че са минали два часа. Мислите в главата й се рееха като пеперуди и Алена не можеше да улови нито една. Устните й се разтегнаха в усмивка и не искаха да се върнат в обичайното си състояние…
Всеки обход започваше с безмълвен въпрос от Алена и същия неизречен отговор от лекуващия лекар – донор няма.
Преди й беше все едно, беше свикнала с мисълта за смъртта, доколкото това, разбира се, беше възможно, но сега… Сега имаше Максим и това променяше всичко. Не вярваше, че животът й може да свърши така, че никога повече няма да го види, защото колкото и да не искаше нова среща, нямаше да му позволи да съжалява за себе си.
Ярко синьото небе изглеждаше карикатурно, тя не можеше да го види, както не можеше да види яркото слънце, изгорялата жълто-зелена трева, бързите лястовици някъде високо-високо… Колко несправедлив е този живот! Алене искаше да плаче, но не можеше да изтръгне нито една сълза.
Две седмици по-късно Максим й постави ултиматум.
— Кажи къде си сега – ще дойда с такси, с влак, ще долетя с самолет – както искаш! Или просто не искаш да ме видиш?
Алена мълчеше.
— Значи съм прав?
В гласа му се дочу нещо…
— Прости, не можеш да дойдеш сега — издиша тя. — В болницата съм.
— В болницата? Къде? Защо? Какво ти е?
Вече нямаше сили да крие. И Алена, задушавайки се от сълзи и хлипайки, му разказа всичко. Колко отдавна не беше плакала…
— Не можеш да умреш! — извика Максим. — Нямаш право!
Алена дори се разсмя.
— Какво означава „нямам право“?
— Точно това означава. Обичам те. И ако умреш, аз също няма да живея.
На Алена й се стори, че не е чула добре. Как може да обичаш момиче, което си видял само веднъж в живота си? С изпъкнали ключици, подстригана като момче и синини под очите?
– Обещай ми, че ще живееш – заповяда той.
Мама също винаги го казваше. И Алена отговори точно както би отговорила на мама.
— Обещавам.
Тази нощ тя почти не спа. Ако се случи чудо… Ако…
И чудото се случи. Разбра го по триумфалното изражение на лицето на лекаря.
— Намерихме донор — прошепна той. — И вече получихме съгласие. Ще се борим още, Аленка.
Тя не можеше да повярва на ушите си. Да, наистина ли? Такива неща се случват?
Чудеса се случват в този свят, но не много често.
На Алена направиха трансплантация и това наистина помогна. Най-накрая тя пое по пътя на оздравяването и един ден дори разреши на Максим да дойде да я види. Той веднага я хвана за ръка и повече не я пусна.
След изписването от болницата те заедно отидоха в цветарски магазин и Максим купи огромен букет бели рози.
— Да ги подарим на твоята спасителка — каза той.
— Какви красиви! — възкликна Алена.
Тя дръпна към себе си един пъп и вдъхна аромата на розата, но изведнъж извика – убола се с бод. От изненадата ръката й се разтресе и цветето се счупи. На пръста й се появи капка кръв. Алена побледня.
— Какво имаш? — уплаши се Максим. — Нищо страшно, ще ти донеса лейкопласт, имам. Това е просто голяма драскотина.
Но Алена продължаваше да гледа счупеното цвете, без да може да каже нито дума, сякаш не го чуваше. Едва когато Максим я разтърси, поглеждайки я тревожно в очите, тя прошепна:
— Това е лош знак. Чувствам, че болестта ще се върне.
— Не говори глупости! — гласът на Максим, напрегнато весел, защо ли трепереше. Той взе още едно цвете от букета, заби го в цветната леха и каза:
— Ето, готово, да вървим. Сякаш просто сме купили с две цветя по-малко.
Донорът, от когото й беше трансплантирана костна мозъчна тъкан, се оказа жена на около трийсет години, тъмнокоса, усмихната, работеше като учителка в начално училище. Казваше се Олга.
Те й подариха букета, поговориха малко, докато първокласниците се въртяха наоколо и шумно се забавляваха.
— Всичко ще бъде наред, — обеща Олга. — Толкова се радвам, че можах да ти помогна!
Алена искаше да повярва в това, но страхът се беше настанил в душата й — усещаше гореща капка на пръста си и леден студ обгръщаше сърцето й.
Колкото и Максим да се стараеше, усмивката сякаш завинаги беше изчезнала от лицето й. И ако преди гледаше смело в бъдещето, сега се страхуваше да се събуди.
Всяко явяване на проверка беше за нея като затвор. Всеки път си мислеше – ето сега, днес всичко ще се промени и ще чуе тази страшна дума – рецидив…
Този път тя отиде при лекаря сама, без Максим, напълно изнервена. Седеше и трепереше в очакване.
„Е, скъпа, всичко е наред“, каза той, и Алена въздъхна с облекчение.
Излезе от болницата лека като пролетния бриз, подскачаше и почти танцуваше. Забелязала цветарски киоск, приближи се и купи огромен букет бели рози. От онези първи рози мина една година и трябваше просто да ги изтрие от паметта си.
Стигна до училището, добре помнеше пътя, качи се в кабинета и надникна.
На масата седеше жена с коса, бяла като сняг.
— А къде е Олга? — попита Алена.
Жената я погледна отзад кръглите си очила с дебели лещи и каза:
— Олга Ивановна? Тя почина… Преди три месеца.
Алена не можеше да диша.
— Как така? — изписка тя жалко.
— Да, ужасна трагедия — кимна старицата. — Бяха я блъснала с кола, точно на пешеходната пътека. Никога не знаеш какво ще се случи утре.
Алена отстъпи назад, стискайки в ръцете си букет, който никой не искаше. Слязла долу, тя взе едно цвете и го счупи на две, отново одрасквайки си пръста. Хвърли го в кофата за боклук, която стоеше до входа. А цветята сложи на кръглата цветна леха, мислено благодарейки на Олга и обещавайки си, че всичко ще бъде добре…
