— Лю… се… Позвон… — едва издиша майката, преди да тръгне по последния си път.
— Какво казваш, мамо? — раздразнено я питаха двете й падчерици, преструвайки се, че не разбират последната воля на старицата.
— Нищо не разбираме! Обичаме те, обичаме те!
— Трябва да се обадя на Люся… — повтаряше майката, гледайки измъчено към тавана.
Сестрите се прегледаха мрачно. По-голямата Зоя прибегна до хитрост. Тя отключи телефона си и го пъхна под носа на майка си.
— Няма интернет, виж! Няма антена!
— Е, да, — подхвана другата, разклащайки корема си, — при такава буря каква връзка може да има!
— Да, да! Сигурно мълния е ударила кулата, — продължи да развива мисълта Зоя, — сега не се знае кога ще я поправят!
— Телефон… дайте… — продължаваше да моли майка си, като наведена. Гласът й беше съскащ, сякаш пресипнал, и всяка дума причиняваше болка, ехото й отекваше в раковия й стомах.
Е, Фома, невярваща, казваме ти: няма връзка.
Дай й телефона, Валя, тя не ни вярва, на нас, дъщерите си. Ето ти благодарност, че беше до нея до края, не избяга в друга страна, като някои. Люся! Люсенка! – изрече с жлъч старшата Зоя и кимна на сестра си да даде телефона на майка си. – Цял живот си обичала Люся, родната си дъщеря, а с нас само се преструваше, играеше роля. Мислиш, че не усещахме, не виждахме? Децата са като рентген! Само къде е сега твоята Люся?
Валентина небрежно пъхна телефона в ръката на майка си.
— Ето, обади се на твоята Люся-Белоруска. Опитай. Намерила си тя топло място, много се нуждае от теб. Тя дори не подозира, че ти си…
– Защото не искаше да разбереш – намеси се Зоя. – Теб те слушаше, а нас дори не попита. Не сме птици, за да общуваме с нея. Ние, разбира се, веднага щяхме да й кажем, че нямаш шанс, че лекарите са посъветвали да не ти казват диагнозата. И какво? Лошо ли е? Живяла си още цял месец с надежда за оздравяване, правела си планове, а иначе само щеше да лежиш и да мислиш за скорошната си смърт.
— И наследството щеше да успееш да оформиш само за любимата си Люся, ние знаем такива като вас.
— Цыц! — Зоя замахна към нея и изсъска:
— Ти какво?! Мълчи, безмозгла!
— А какво вече? — Валя сви рамене, — тя вече нищо няма да направи: ако не днес, утре ще умре.
Двете падчерици започнаха да наблюдават как майка им с голямо усилие доближава мобилния си телефон до очите си и, присвивайки се, напрягайки безцветните си, изпъкнали от болестта очи, се опитва да намери приложението WhatsApp – само по този начин, чрез интернет, тя можеше да поддържа връзка с дъщеря си. За прозореца зад главата й избухваха ярки светкавици, а след тях рязко и неочаквано гърмеше гръм, който объркваше душите.
— Включи ли самолетния режим? — прошепна на ухото й Вале Зоя. — Ама не бива, че пак ще се обади…
— Разбира се, за кого ме имаш! — отговори сестрата и двете примижаха, стискайки устни, криейки в тях двуличните си усмивки.
Болната жена, лежаща на леглото, се казваше Татяна Алексеевна. Не виждайки нищо без очила, тя доближи телефона до носа си. Мобилното устройство й се струваше тежко като силикатен тухла. В телефона тя разбираше само два алгоритма на действие: или да влезе в телефонния указател и да намери нужния номер, или да натисне зеления кръг на WhatsApp и да разбере по иконката с фотографията контакта на дъщеря си Луси. После трябваше да натисне тръбичката отгоре. И това беше всичко.
Нищо повече от това не се изискваше от Татяна Алексеевна от съвременните технологии.
Този път не успя да се обади: изскачаше някакво прозорче с обяснение, но Татяна Алексеевна не можеше да прочете без очила. Очилата й паднаха на пода преди три дни и бяха случайно смачкани от Валя, а резервните, най-простите, купени в подземния преход, никой не можеше да намери.
— Какво… там… — прошептя Татяна Алексеевна, безпомощно гледайки през пръстите си и изпускайки телефона на гърдите си, — не работи…
Зоя цъкна с език и грабна мобилния.
— Пише: „няма мрежа“, както ти казахме! А ти не ни повярва, как не се срамуваш!
Всъщност там беше написано, че обаждането е невъзможна, защото е включен самолетен режим…
— Е, всичко ли? Най-накрая ще ни оставиш ли? — промърмори Зоя. — Трябва да тръгвам, децата чакат за вечеря.
Татяна Алексеевна не отговори нищо, затвори очи и замръзна, само една сълза тихо се стичаше право в ухото й. Сестрите излязоха от стаята и Зоя обу обувките си, които бяха изтъпкани навътре.
— Ако нещо, обади се… Когато той…
— Да. Ще вземеш чадъра?
— Да за какво ми… Ще стигна.
Зоя живееше със семейството си в съседния вход, наемаха апартамент, а Валя живееше с майка си. И двете бяха пълнички, тромави, особено по-младата Валя, която от двадесет и пет години наричаха „жена“, приемайки я за леля заради излишните килограми. Никой не знаеше дали Валя някога е имала връзки с мъже, но на трийсет и четири години тя оставаше сама. Валя беше толкова приземлена и ограничена, че никога не си запълваше главата с мечти или мисли за съдбата, нямаше нито стремежи, нито интереси, нито характер. Характерът от двете сестри се е предал само на Зоя – злобен, завистлив, вечно мърморещ. Всички бяха длъжни на Зоя, а Валя беше под нейното пълно влияние: каквото Зоя кажеше, Валя повтаряше и приемаше за истина. Валя нямаше собствено мнение и позиция. Причината за това беше и безграничната ѝ мързел – всичко беше „не ми се иска“, „не ми се прави“, „да го оставим“. Валя работеше в частна химическо чистене и вечер често обичаше да отвори бутилка вино вместо чай. Склонността към алкохолизъм беше наследствена – от майка ѝ.
Татяна Алексеевна ги отгледа като свои, дори официално ги осинови година след като се омъжи за бащата на момичетата. Не беше лесно да обичаш две диви, завистливи сестри, които не бяха получили възпитание, нито знаеха какво е ласка, живели до пет и осем години съответно при баба си в селото, като плевели – сити и добре.
Когато Татяна разбра, че бъдещият й съпруг Матвей има деца от починалата си първа жена (която се е отровила с фалшива водка, докато съпругът й се е трудил в града, опитвайки се да изхрани семейството си през 90-те), дори се зарадва и веднага каза: „Вземаме ги“. Матвей не очакваше такава реакция, напротив, се страхуваше, че ще изплаши булката си, но като видя реакцията на Татяна, стана съвсем щастлив. Татяна пък мислеше, че е безплодна, затова се радваше на това, което имаше… Падчериците й не я приемаха, възприемаха цялата грижа като нещо дължимо, а когато разбраха, че Татяна на всяка цена иска да ги направи щастливи и затова се опитва да възстанови способността им да обичат и да бъдат нежни, обикновени деца, напълно се озлобиха и се нахвърлиха върху нея. Какво ли не направи Татяна, за да направи от тези две занемарени животни добри момичета! А те не искаха и да чуят!
— Гените не се променят, — усмихваше се баба, наблюдавайки как Татяна се опитва да опитоми сестрите, — знаеш ли каква непоносима беше майка им? О, какви ли не съм преживяла с нея! Психически отклонения определено имаше, кълна се в Бога, но умееше да се преструва на нормална, затова и Матвея я хвана. А той… ой… същият глупак като теб. Опитваше се да извае нещо от нея. Как можеш да отгледаш роза от плевел? Колкото и да се грижиш, плевелът си е плевел — изкорени го и го хвърли зад оградата! А още по-добре го изгори!
Но Таня не я слушаше – тя вярваше в психологията, в чудесата на любовта и продължаваше да се блъска в стената с непробиваемите си сестри… А шест години по-късно, вече на трийсет и девет, роди единствената си скъпа дъщеричка – Люся.
Свекървите, които вече бяха свикнали с Татяна и я смятаха за своя лична прислужница, а не за майка, а за ненормална, която се е привързала към тях с възпитанието си, намразиха Люся още от пелените, още от деня, в който забелязаха огромния корем на Татяна.
Люся растеше като очарователен русокос ангел. Тя никога не плачеше без причина, не капризничеше, а най-щастливите моменти за Татяна бяха онези мигове, когато малката момиченце просто се гушеше в майка си и казваше с детски заекване: „Мамо, обичам те!“ В тези моменти сърцето на Татяна се изпълваше с толкова силна любов, защото най-накрая усещаше отплата от отгледаното от нея същество, че се нахвърляше върху дъщеря си с хиляди целувки и й казваше, че я обожава, че би я изяла, че Люся е щастието, нейното скъпоценно щастие, ластовичка, котенце, светлината на живота й, радостта на душата й…
И тя, пребивавайки в еуфория, дори не осъзнаваше колко силна може да бъде ревността на падчериците, как омразата им, попаднала в благодатна почва, започва да расте, да дава зърна и да дава своите отровни плодове.
Благородните пориви на Татяна не се приживяха в душите им, защото почвата, от която израстваха момичетата, не беше подходяща… и Татяна напразно ги поливаше с любов. Но щом се появи Люся – ето ви. Реколтата беше готова. Те биеха Люся тайно от ревност, защото тя беше по-обичана, по-красива, по-добра, по-нежна… Въпреки че Татяна продължаваше да се отнася добре към момичетата, но без предишния ентусиазъм. Лоша ли е тя? А вие опитайте сами години наред да чукате на затворена врата… А тук е нейната… родната… кръв… Люсенка… златното дете, наградата на Татяна за мъките.
Живееха далеч зад Уралските планини в малко градче. Люся завърши училище със златен медал и сама се записа в столичен университет, докато сестрите й отдавна бяха завършили училище. Зоя роди на осемнадесет години. Живееше с родителите си. После роди отново на двадесет и три от друг… и се изнесе с мъжа си. Докато не почина баща им, родителите им плащаха наема на квартирата. А Валя… е, вече знаете.
Люся се запозна в Москва със студент от Беларус.
Момчето не беше най-бедният, но и Люся също беше момиче, което можеше да се похвали… Сключиха брак още по време на следването, а след като завършиха университета, Люся замина с него в друга страна. За пет години Люся се настани, свикна… Роди се дете. Нямаше време да идва при майка си, само веднъж успя да се измъкне на гости. Видя как живее Татяна Алексеевна и разбра, че не е добре с падчериците, въпреки че майка й не се оплакваше, избягваше темата за семейните отношения. Люся реши, че трябва да премести майка си при себе си.
Измина година, докато убеди майка си. Говореха си рядко – два пъти в месеца: Люся нямаше време, забравяше, а Татяна Алексеевна не искаше да я безпокои излишно. Когато Татяна Алексеевна най-накрая се реши и започна да се готви за заминаване, й хрумна, че трябва да уреди и медицинските си дела, да провери стомаха си – напоследък той често я притесняваше: не толкова силно, но понякога имаше дискомфорт. Тя отлагаше посещението на поликлиниката до последния момент – надяваше се, че ще мине от само себе си, не обичаше болниците.
Направи си изследвания и ето: обадиха се от отделението и я помолиха да дойде на прием с някой от роднините си. Татяна Алексеевна взе със себе си Валентина. В края на приема, след като й предписаха лекарства и я успокоиха, че няма нищо страшно, че всичко ще мине, макар че в началото ще се влоши, много ще се влоши, но такова е протичането на тази болест, помолиха Татяна да излезе, за да дадат препоръки за грижите за дъщеря й.
— Рак. Четвърти стадий, — съобщи на Валентина лекарят. Валя искрено се смути. — Обикновено не казваме на такива пациенти диагнозата… Това е силен стрес, разбирате ли… Тук нищо не може да се направи. Пациентите доживяват в неведение у дома си под грижите на близките си. Така е по-добре.
— Но как… Но защо веднага четвърти стадий… — промърмори Валя.
— Това е много коварна болест, може да не се прояви до последния момент или да се прояви твърде късно. Плюс възрастта. Няма шанс.
— И колко… й остава…
— Месец. Два… Максимум три.
Валя дори я обзеха тръпки. Когато Зоя не беше наблизо, тя ставаше по-човечна.
Татяна Алексеевна, ободрявайки се, пристъпи към лечението. Тя успокояваше Люся, че нищо сериозно няма, скоро ще се излекува и отново ще скача като краставица. Но не ставаше по-леко…
— Така е, Люся, — обясняваше тя на дъщеря си, — болестта трябва да стигне до точката на кипене, а после започва подобрение. Нищо, нищо… Ще си почивам и веднага ще дойда при теб, моето момиче, толкова ми липсваш, толкова искам да видя теб и внука.
Тя ядеше все по-малко и бързо губеше тегло. Болките ставаха по-силни. Кожата започваше да виси… Скоро Татяна Алексеевна вече не можеше да става от леглото. Всичко, което с усилие изяждаше, веднага се връщаше обратно. Но тя все още не разбираше, че умира. Тя живееше толкова силно с щастливия момент от бъдещето, когато отново щеше да бъде до Люся, с родната, любимата Люся, която й беше дала толкова много щастие, че нямаше време да мисли за смъртта. В мислите си тя вече беше там… и живееше там – във фантазиите си.
Един ден тя се почувства много зле… В деня на описаните по-горе събития тя се сви така, че всичко беше на път да свърши. Татяна Алексеевна помоли Валентина да повика линейка, за да я закарат в болницата, защото лечението явно не помагаше. Тя вече говореше едва-едва, езикът й се заплиташе. Валя, която не умееше да взема решения сама, вместо линейка извика сестра си.
— Имаш рак, мамо, четвърти стадий. Скрихме го, за да не страдаш. Няма смисъл да викаме лекари, те няма да помогнат с нищо.
Татяна… Тя слушаше и не вярваше. До последния момент не можеше да повярва. А как ще стане с Люся, как ще стане с новия живот… Вече беше там с нея в мислите си… Сърцето й заби като камбана. Часовникът тиктакаше шумно: ТИК-ТАК, ТИК-ТАК… Дните, дори минутите й бяха преброени. На Татяна й липсваше въздух, пространството сякаш се свиваше, сякаш целият свят, целият й свят, се превръщаше в точка и всичко изчезваше, размиваше се, изтриваше се от лицето на земята… Въздухът й липсваше отново и отново, засядаше някъде в гърлото й, не достигаше в пълния си обем до белите дробове…
— Лю…се… Обади…
Да успея да чуя, да успея да кажа, да успея да прошепна „обичам те“ и „прости ми“…
Какво говорят там, тези две змии? Какво носят? Татяна вече не разбираше нищо.
— Трябва, Люсе… Обади се… — изтръгна се от гърлото й с ужасен хрип.
Отново бъбрят… Да ги вземат!
— Лю… Се… Моля те…
Сестрите дори не я чуха. Но й дадоха телефона. Всичко трепереше вътре. Тя не успяваше, не успяваше да стигне до последния вагон, не успяваше дори да махне за сбогом… Не успя да говори.
Тя изпадна в някаква безпаметност. Може би минаха часове, може би ден..
. И изведнъж лицето на приятелката й. Най-добрата. Тя крещеше на Валя и Зоя:
— Защо не ми казахте! Защо никой не знаеше! Няколко дни нямаше връзка с нея, трябваше да дойда сама, а аз съм стара, с болни крака!
— Това не е ваша работа — предизвикателно изпъна Зоя гърдите си напред.
— Да, не е ваша! — подкрепи я Валя.
— Е, вижте ме! — замахна с бастуна си приятелката на Татяна. — Люська знае ли? Люська знае ли, питам ви?!
— Не! Тя не ни е питала!
— Ах, вие свине! Какъв нормален човек би искал да общува с вас! Майка ми е на смъртно легло, а те… своята линия… Цыц!
Приятелката се втурна към Татяна, която дойде в себе си.
— Какво говориш, скъпа? Какво да направя за теб?
— Лю… се… Обади се…
— Ах, ах, веднага!
Приятелката набра номера на Люси… Обясни й ситуацията…
— Кажи й, Люсь, тя ще те послуша. Сама вече не може да каже нищо.
Татяна се сгърчи, докато слушаше гласа на дъщеря си. Сълзите течаха, измършалото й лице трепереше и всяка бръчка по него се задълбочи. „Люся… Люся…“ — това бяха единствените думи, които изрече. Сестрите първо я погледнаха мрачно, а после се обърнаха напълно и най-накрая излязоха. Половин час Люся говореше нещо на майка си… Приятелката седеше мълчаливо и търпеливо чакаше, а когато погледна Татяна, видя, че лицето й беше напълно отпуснато и само лека усмивка, усмивка на последно щастие, беше замръзнала на белите й с посинели устни.
Татяна си отиде с тази усмивка в вечността.
Люся пристигна на погребението. Успя. По телефона нареди на сестрите си да не пестят от ковчег и венци – тя ще плати всичко. Сестрите след разговора с нея попитаха – ами апартаментът? Защо й е на Люся? Тя си има всичко и изобщо е твърде късметлийка в живота…
— Ако бяхте нормални хора, щях да се откажа от дела си. Но това, което сте направили… не сте казали на никого… Разделяме всичко по закон! Изобщо не разбирам на какво сте се надявали! Колко сте зли, прогнили…
Зоя не каза, че се е надявала на чудо: искала да погребе Татяна тайно и да направи така, че Люся да не разбере за това, искала без нея да влезе в наследство след шест месеца… И как би й се получило? Както в сериалите! Там всичко е гладко и сладко!
