Почти всички сме били студенти и помним какъв е студентският живот. Това са най-пъстрите години от живота. Разбира се, понякога е било трудно, но тогава на всичко се е гледало по различен начин. Виждахме живота през призмата на „розовите очила“.
Полагахме изпити, намирахме приятели, влюбвахме се, научавахме първите си житейски уроци и „получавахме всякакви идеи“. Това бяха прекрасни и незабравими времена. Защо написах всичко това? Нека ви разкажа какво се случи наскоро.
Обади ми се една далечна роднина и започна да плаче в телефона, а гласът ѝ трепереше от ридания. Разбира се, попитах я какво се е случило. Тя отговори, че това не е било телефонно обаждане. Започнах да се притеснявам, че нещо се е случило. След по-малко от час моята роднина, съпругът ѝ и дъщеря ѝ вече бяха в дома ми.
Поканих ги вътре и ги попитах:
-Какво се случи?
– Скъпа, имаме ужасен проблем – отвърна роднината.
– Дъщеря ни учи в университет и условията в общежитието са ужасни. Дъщеря ми просто получи стая. Там не е правен никакъв ремонт сигурно от 30 години, тапетите се лющят, на пода няма дори гумолеум, всичко е овехтяло. Как може дъщеря ни да живее в такива условия? Тя е свикнала с уюта, с топлината на дома.
Решихме, че за нея ще е по-добре да живее при вас. Вие не сте ни чужд. И ще живеем спокойно, знаейки, че дъщеря ни е обгрижвана.
Аз просто потръпнах от тази внезапна наглост. Така им се стори удобно, но никой не поиска разрешението ми. А имах ли нужда от него? Предложих им една чудесна възможност:
– Нека дъщеря ви остане при мен за няколко дни. През това време вие ще направите козметичен ремонт на стаята ѝ. Тя няма да живее там сама, а с друго момиче, така че ще можете да го направите още по-евтино.
– А защо трябва да инвестираме в тази стая? В края на краищата тя така или иначе ще се изнесе.
-Това е така, но университетът продължава пет години, а това е прилично време.
На роднините не им хареса предложението ми, затова се обидиха и си тръгнаха. Но аз мисля, че постъпих правилно.
