Не знам как изобщо е възможно, но се озовах в ситуация, от която косата ми настръхва. Съпругът ми, Барек, сериозно реши, че майка му, Янина Станиславовна, трябва да се нанесе при нас. В нашето ново жилище във Варшава, за което мечтаехме още от 17-годишни, за което спестявахме с години, взехме кредит и сами подреждахме всеки ъгъл! А аз абсолютно не искам тя да живее с нас. Сега съм изправена пред избора: или да отстоявам своето и да рискувам скандал с Барек, или да преглътна обидата и да превърна нашата мечта в нещо като комуналка. Честно казано – объркана съм, но повече не мога да мълча.
С Барек започнахме да се срещаме, когато бяхме на по 17. Бяхме просто влюбени тийнейджъри, които мечтаеха за бъдещето: собствено жилище, уютен дом, само ние двамата и може би някой ден нашите деца. Представяхме си как избираме тапети, нареждаме дивана, пием кафе на балкона. Тези мечти ни държаха заедно, когато учехме, работехме, спестявахме от всичко, за да съберем средства за първоначалната вноска. И най-накрая, след години, купихме апартамент във Варшава – малък, но наш. И до днес помня първия ни вход с Барек: празни стаи, мирис на прясна боя и усещането, че това е началото на нов живот. Обзавеждахме го с любов – аз избирах завесите, Барек сглобяваше мебелите, дори спорехме какъв да е цветът на килима. Това беше нашето гнездо, нашият малък свят.
А сега, преди месец, Барек внезапно заяви: „Маугож, мисля, че трябва да вземем мама при нас.“ Първо помислих, че се шегува. Янина Станиславовна живее в малко градче на два часа оттук. Има си къща, градинка, съседки, с които пие чай. Защо би се местила при нас? Но Барек беше сериозен. „Остарява – каза той – все по-трудно ѝ е да се справя сама. А ние имаме жилище – нека живее с нас.“ Онемях. Нашето жилище е двустаен апартамент – една стая за нас с Барек, а другата засега е празна, но я бяхме планирали за детска или кабинет. А сега свекървата трябва да се нанесе там?
Опитах да му обясня, че това не е добра идея. Първо, Янина Станиславовна е жена с характер. Обича всичко да е по нейния начин и без капка притеснение ми казва как да готвя, чистя и дори как да се обличам. Когато идва на гости, още на следващия ден се чувствам не като домакиня, а като гост в собствения си дом. Премества тенджерите ми, критикува бульона ми и ми обяснява как се перат ризите на Барек. А сега си представете, че трябва да живее с нас постоянно! Ще полудея. Второ – най-сетне имаме собствено пространство, където можем да бъдем себе си. Млади сме, искаме свобода, спонтанни вечери, тишина. А с Янина Станиславовна това е невъзможно – дори телевизията гледа на пълна сила.
Но Барек сякаш не ме чува. „Маугож, това е майка ми – не можем да я оставим сама.“ Не казвам, че не трябва да се грижим за родителите си. Но защо това трябва да означава отказ от личното ни пространство? Предложих други варианти: по-чести посещения, помощ с ремонта, наемане на гледачка. Но Барек настоя: „Ще живее с нас и край.“ Попитах го дори: „А ти попита ли ме дали искам това?“ Само сви рамене: „Мислех, че ще разбереш.“ Да разбера? А кой ще разбере мен?
Обадих се на приятелка, за да си излея сърцето. Изслуша ме и каза: „Маугож, ако се съгласиш, ще съжаляваш до края на живота си. Това е вашият дом – имаш право да решаваш.“ И беше права. Нямам нищо против Янина Станиславовна, но не искам да живея с нея под един покрив. Знам как ще свърши – ще се бърка във всичко – от възпитанието на бъдещите ни деца до начина, по който подреждам продуктите в хладилника. А Барек, вместо да ме подкрепи, ще каже: „Издържи, все пак е мама.“ Вече виждам как мечтата ни за щастлив дом се превръща в безкрайни скандали и напрежение.
Вчера реших да говоря сериозно. Седнахме с Барек на масата и му казах: „Барек, обичам те, но не съм готова майка ти да живее с нас. Това е нашият дом – създадохме го за нас. Нека намерим друг начин да ѝ помогнем.“ Той се намръщи и отвърна: „Какво, против майка ми ли си?“ Едва не извиках. Против? Не – просто искам да защитя нашето семейство и нашето спокойствие! Карахме се почти час, докато накрая не каза: „Помисли, Маугож. Ако така ще бъде…“
След този разговор все още чувствам, че между нас е изникнала невидима стена, но знам едно – няма да се откажа от нашия дом без битка.
