През целия си живот съм отглеждала дъщеря си, а сега помагам на внучката си. Просто те сякаш са забравили, че мога да имам лични проблеми, които не са свързани с тях. Омъжих се на 21-годишна възраст. Тадеуш беше тих, спокоен и трудолюбив човек. Един ден му предложиха бързи пари – да пътува с камион за две седмици, като достави някакви стоки.
И до ден днешен не знам какво се е случило там. Но моят Тадек не се върна жив. Останах сама с двегодишна дъщеря на ръце. Родителите на съпруга ми бяха починали отдавна, а майка ми и баща ми живееха в друг град. Не знаех как да издържам себе си и бебето.
Добре, че Вероника и аз наследихме апартамента от Тадеуш. Без това нямаше да мога да вдигна наема. Отначало се опитвах да работя от вкъщи като възпитател, защото съм учител по образование. Работата в апартамент, в който малко дете често хленчи или скача, обаче е доста проблематична.
Но не можех да ходя на работа заради Вероника. Как можеш да оставиш двегодишно дете само за половин ден? Един ден майка ми ме посети и взе Вероника със себе си. В продължение на почти две години дъщеря ми живееше с баба си и дядо си, докато аз работех почти на пълен работен ден. Преподавах в училище и давах уроци вкъщи.
През уикендите, разбира се, пътувах, за да видя дъщеря си. С всяко сбогуване сърцето ми се разбиваше на малки парченца. След това трябваше да чакаме на опашка за прием в детска градина. Притеснявах се, че ще остана вкъщи с нея в постоянен отпуск по болест.
За щастие Вероника не беше болна и не донесе нищо от детската градина. Тя боледуваше много по-рядко от другите деца. Помощта на баба вече не беше необходима. Дъщеря ми и аз бяхме оставени сами на себе си. След това имаше училище и университет.
Насилих се като вол да купя на дъщеря си най-хубавите обувки, пола и блуза. Изключително рядко ми се случваше да работя само на една работа, обикновено работех на три места едновременно.
Когато обаче дъщеря ми завърши и тръгна да работи сама, почувствах облекчение и шок едновременно. От една страна, най-накрая можех да се отпусна. От друга страна, не знаех какво да правя със себе си и се чувствах ненужна.
Вече не ми се налагаше да работя на няколко места едновременно. Между другото, здравето ми също вече протестираше. Вече бях погребал родителите си и никога не ми оставаше време за приятелства. Единственият ми спътник беше котката ми.
Дъщеря ми ме посещаваше през уикендите, но тя не можеше да забавлява една отегчена майка по цял ден. Тогава бях много самотна. Всичко се промени с раждането на внучката ми Каролин.
Преместих се в дома на Вероника и съпруга ѝ Славек няколко месеца преди раждането на бебето. Дъщеря ми редовно ме молеше да пазарувам и пера и заедно сглобихме болничната чанта за раждането.
След това дъщеря ми отиде на работа и всички грижи за бебето паднаха изцяло върху мен. Но аз не се оплаквах, напротив, бях щастлива от това. Отново се чувствах важна и нужна.
През тази година внучката ми тръгна на училище. Започнах да я водя при мен след училище. Обядвахме заедно и си пишехме домашните, а после отивахме на час по рисуване или на разходка в парка.
Там се запознахме с Петър. Той също се разхождаше с внучката си и често я чакаше на някоя пейка. Започнахме да си говорим. Оказа се, че Петър, също като мен, е овдовял рано и отглежда сам дъщеря си. Сега той ѝ помагал да се грижи за внучката си.
Когато се запознах с Питър, честно казано, нямах никакви фалшиви надежди. Отдавна не бях ходила на среща. Първо имах малка дъщеря, а след това и много работа. Не ми оставаше време за приятели, камо ли за срещи. След раждането на внучката ми станах горда да се нарека „баба“, а дали бабите имат ухажори? Но, както се оказа, има. Питър ми напомни, че съм жена.
Макар че, когато Петър за първи път ми писа с предложение да се срещнем без внуци, бях много изненадана. С този мъж започна новият ми живот. Започнахме да ходим на кино и театър, посещавахме различни музикални фестивали и изложби.
Осъзнах, че започвам да живея отново. Жалко, че единствената ми дъщеря прие този нов етап в живота ми с щипка сол. Всичко започна, когато Вероника ми се обади в събота сутринта и каза:
„Сега ще ти дойдем на гости с Каролина. Ще останеш ли с нея този уикенд?“. „Съжалявам, скъпа, но имам други планове. Аз съм извън града, така че не мога да се грижа за нея. Следващият път ми кажете предварително и ще се разберем за нещо, а аз със сигурност ще остана с нея“. – отговори тя.
Дъщеря ми само измърмори недоволно и закачи слушалката. В понеделник сутринта двамата с Питър се върнахме в града. След пътуването бях на крилете си. Бях спокойна и щастлива, дори внучката ми каза, че очите ми са сияели. След часовете, както обикновено, закарах Каролина до дома си. Цялата седмица мина спокойно, а в петък вечерта ми се обади Вероника:
„Приятели поканиха Славек и мен у тях. Мога ли да закарам Каролина при теб?“ „Все пак се разбрахме, че ще ме уведомиш предварително за плановете си. Вече съм планирала пътуване за уикенда.“ – Отговорих.
„Ще отидеш ли отново някъде с Питър? Той ти бърка в главата!“ – Вероника започна да изпада в истерия. „Скъпи, за какво говориш?“ – Попитах я с повишен тон.
„Въпросът е, че напълно си забравила за внучката си.
